Основите на геополитиката

Както отбелязахме в предишния брой, в ислямския свят са актуални три геополитически фактора с глобални перспективи, като всеки от тях има своите идеологически особености.

Това са континенталният ислямистки революционен Иран, светската, атлантическа и профано-националистическа Турция, и арабският саудитски теократичен вариант на исляма.

Разбира се, в ислямския свят има и други геополитически възможности - Ирак, Сирия, Либия, но нито една от тях не може да претендира за интегрираща роля.

Специално внимание заслужава Иран, който може да играе в Азия ролята на Централна Европа. Иранците сами се разграничават от Изтока и Запада, разбирайки под Запад търгашеската цивилизация на САЩ и Европа, а под Изток - Китай, Русия и Индия.

Иранският ислям е динамична сила, която има антиатлантическа и антимондиалистка насоченост. В геополитически смисъл Иран е чисто континентална държава с всички шансове да стане важен член на евроазиатския блок.

Ориентирането на централноазиатските републики - нефтеният Азербайджан и ядреният Казахстан, към Иран може да създаде предпоставки за истински континентален суверенитет. Тази проиранска коалиция може да бъде централноазиатски аналог на Централна Европа (Mittle Europe).

Проиранското “голямо пространство” потенциално включва Афганистан и Пакистан и открива териториална връзка с Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан.

Именно заради това Иран е по-голяма заплаха за американските геополитически интереси от Ирак, като на следващия етап атаката на англосаксонската атлантическа коалиция ще се насочи срещу него.

Турция, от своя страна, изпълнява вредна и опасна геополитическа функция. Нейната ориентация често се съпровожда от така наречения “пантюркизъм” (тъй като централно-азиатските народи в бившите съветски републики са предимно “тюркски”).

Като държава Турция се появи на мястото на Отоманската империя, но не като нейно продължение, а като нейна пародия. Вместо полицентрична имперска многонационална структура масонът Кемал Ататюрк създаде източен вариант на френската Etat-Nation (държава - нация) със светски, атеистичен, профански и националистически строй. Турция беше първата държава на Изток, която скъса със своята духовна, религиозна и геополитическа традиция. Фактически Турция, като член на НАТО, сега е източният форпост на атлантизма и мондиализма, “санитарен кордон” между азиатския Изток и арабския свят.

Геополитечският модел, който предлага Турция е интеграцията с проамериканския западен свят. Но тъй като Турция (опитваща се да влезе в Европа) е само една голяма политико-икономическа колония на САЩ, а не реален член на европейското “голямо пространство”, Европа започна да я изолира в своята антиамериканска политика. Един от важните сигнали даде Жискар Д’Eстен, който заяви категорично, че Турция не е Европа и няма какво да прави в Европа. След това Европейският съюз я остави да чака пред вратата за неопределено време, което се дължи не само на анексирането на Северен Кипър, на финансовия й колапс, но и на нейната роля спрямо войните в Близкия Изток, срещу Ирак, кюрдите и т.н.

В проекта на САЩ, Англия и Израел, Турция изпълнява ролята на санитарен кордон и колониална територия между източната континентална маса на Евразия - Иран, Китай и Индия, арабския свят, опитващ се да отхвърли марионетното ръководство на тази страна, и Източна Европа, където стиковката е България.

От тази гледна точка всичките опити на последните режими в София да развиват връзките си с Турция и съществуването на етническо ДПС е преднамерена геополитическа провокация спрямо националните и европейски интереси на България.

Турция не е част от Европа и скоро няма да стане. Тя е опасна пионка в глобалните планове на САЩ и опитите за обвързването на България с тази страна ще имат тежки последици за териториалната и национална сигурност на България.

В Европа разбират това, което не означава, че са готови да помагат на България заради нейната напълно погрешна външна политика, която ни изхвърля от европейската геополитическа структура.

Пътят на Турция е път на служенето на атлантическата свръхдържава - САЩ, и на техния модел за планетарно “голямо пространство”, контролирано от “световно правителство”.

Под това покровителство Турция се опитва да разиграва опасната карта на “пантюркизма” с нейния проект за “велика Турция от Якутия до Сараево”, който активно се разработва от турската пропаганда, от поредните правителства и от специалните й служби, особено от началото на 80-те години. Всичко това внася перманентна вътрешна нестабилност в самата Турция, раздирана от нейната традиционна същност и актуална геополитическа ориентация. Не може да се изключва и вътрешна революция, въпреки че вероятността в близко бъдеще не е голяма.

Пантюркизмът е толкова двусмислен, колкото и панславизмът или пангерманизмът, т.е. всички идеологии, поставящи националните над геополитическите и религиозни интереси на народите и държавите.

Точно на другия полюс се намира Саудитска Арабия, която е опората на арабския ислям и на идеологическо равнище представлява ваххабитския модел на авторитарно, моралистко и пуританско мюсюлманство, което е типологически близко до протестантските форми на християнството. Според ислямския фундаменталист Гейдар Джемал “Саудитска Арабия в нейното актуално състояние е противоположността на “континенталния ислям”.

Геополитически интересите на ваххабитската Саудитска Арабия съвпадат с мондиалисткия и даже с атлантическия проект, тъй като икономическото и военно благополучие на тази страна се гради напълно на подкрепата и покровителството на САЩ. Изразяващото през последните години вътрешно обществено недоволство от кралския режим предизвиква тревога в САЩ заради нефтените залежи в Саудитска Арабия. Това предполага и открита интервенция на САЩ в тази страна. Цялата икономика на Саудитска Арабия се свежда до нефта, който стига до световния пазар чрез англо-американските фирми. Разработката на евразиатските находища ще бъде сериозна конкуренция на саудитците и ще направи Европа и Япония независими от САЩ. Ето защо САЩ, управляващи икономиката на Европа чрез контрола над арабския нефт, и Саудитска Арабия, основаваща своята икономика на американските нефтодолари, имат еднакви интереси.

Саудитският ваххабитски модел досега беше препятствие през създаването на арабско Голямо пространство, което противоречи на интересите на тази династия и на нейните атлантически покровители. Още по-голяма опасност за саудитците е евразиатското континентално ислямско Голямо пространство.

Това означава, че азиатските републики са атакувани не само от слугата на атлантизма - пантюркизма, но и от вахабитската версия. В последния случай съблазънта не е национализмът и религиозният фактор, а парите.

По този начин централноазиатските републики имат само един позитивен път към създаването на ново Голямо пространство. Това е пътят на “ислямската революция” с ориентация на Иран, което на геополитическо равнище ще означава създаването на мощен континентален блок, способен да се противопостави на атлантизма на САЩ, Турция, Англия и Израел в този район на света. Първите крачки в тази посока ще предизвикат верижна реакция в целия арабски свят, който е заплашен да загуби контрола над своята територия.

Освен това такъв геополитически съюз неизбежно ще събуди антиатлантическите сили в Централна и Източна Европа и по оста Европа-Русия-Евразия-Япония.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ