Развигор Business Club

Българите се страхуват. България е в лапите на престъпността. Обикновеният човек е зад решетките на собствения си дом, бандитите са на свобода на улицата.

Нашият враг е дебеловратият, наркоманът, джебчията... Всички те са в по-добра от нас ситуация и избягват наказанието, тъй като са защитени от така наречената незначителна обществена вреда на своите престъпления.

Започваме поредицата “Нула толерантност”, посветена на вилнеещата у нас престъпност. Това е основната болест на съвременна България. Не става дума само за голямата организирана престъпност, но и за дребната, ежедневна и безогледна.

Всеобщият страх от престъпността е почвата, върху която виреят всички политически режими след 1990 г.

Защо по света не е като у нас? Дали чуждият опит не може да се пренесе?

Страхът на улицата не са само местните бандити, известните на всички алкохолици или просяци. Това са и младите хора, от чийто уста се чува само “курва”. Това е шофьорът на БМВ-то, преминаващо през пешеходната пътека със 100 км/ч, вместо с 30. Това е собственикът на бултериера, пуснат от каишката, въпреки че с едно ухапване може да убие дете. В този свят на безправие действа законът на по-силния.

Болшинството се поддава на правилата на малцинството. Страхът се дължи на безсилието. Безсилни сме срещу простащината и насилието, определяни като действия с минимална обществена вреда.

Нашето безсилие се дължи и на безсилието на държавата. Полицията, прокуратурата и съдебната система не могат даже да ограничат вилнеещата дребна престъпност, която вече е с размерите на анархия.

Експертите в Европа и САЩ знаят, че страхът от престъпността расте на квадрат спрямо нейния истински ръст, т.е. ако престъпността нараства два пъти, страхът от нея се увеличава четири пъти.

Българите се страхуват масово. Всеки втори декларира страх. Най-много се страхуват жителите на големите градове, особено София, където “страховият показател” е с 25 на сто по-голям от средната за България.

Нашият страх от престъпността е най-голям в цяла Европа. На същото ниво е Украйна, изпреварваме Албания, Русия и Румъния.

Според проучванията на Международните изследвания на жертвите на престъпления (ICVS) процентът на хората у нас, които не се чувстват сигурни да се разхождат след здрач е 67 на сто. В Холандия, Австрия или Франция той е 12 на сто, а в Швеция - 9 на сто.

София е на последно място по сигурността на хората в Европа, наред с Братислава и Киев.

Мнението на хората за общата им сигурност се изгражда на основата не на онова, което съобщават медиите, а което виждат и чуват сами. Вестниците и телевизиите с репортажите за убийства и грабежи само допълват общата картина. Страхът на българите от престъпността не се отнася само за криминалните явления, но и в пълната липса на сигурност при контактите с околния свят.

И тук започва прехвърлянето на топката. Полицията твърди, че борбата й с дребната престъпност е безнадеждна. Те хващат крадеца, а прокуратурата го пуска заради корупция или минимална обществена опасност. Бандитите се надсмиват, а ограбените се убеждават, че законът не защитава техните интереси.

Повечето хора не знаят, че могат да търсят правата си до постигането на искания резултат. При прекратяване на следствието или отказ да бъде възобновено това може да бъде обжалвано.

Професионалният крадец или джебчия не прави кражбата случайно. Той я подготвя преднамерено с голяма обществена вреда. Ограбените не си дават сметка, че кражбата на личните им документи - паспорта или личната карта, е по-сериозно престъпление от кражбата на 50 лева.

Според анкетите, полицията даже не знае за 70 на сто от извършваните престъпления. Българите ги премълчават или не ги съобщават, като че ли държавата няма репресивен апарат срещу престъпността. Никой не иска да отиде в управлението и да загуби няколко часа в писането на протоколи като знае, че и без това полицаите няма да направят нищо. С една дума престъпниците са ненаказуеми, а ние - безсилни.

Най-правилната мярка за ефективността на полицията е желанието на хората да й сътрудничат. Страните, в които са съобщавани 70-80 на сто от престъпленията едновременно имат и високо доверие в полицията.

У нас то е катастрофално. Никаква готовност за сътрудничество заради липсата на доверие.

Това съвпада и с обществената оценка за работата на полицията, която няма нищо общо с изчисленията на някакви социоагенции. Над 80 на сто от българите оценяват работата на полицията като крайно лоша. Най-високо е недоволството в София, Варна и Пловдив.

Дали и в България ще се стигне до момента, когато борбата с престъпността ще е бизнес и сигурност ще имат само онези, които могат да си платят. Но те са 2 на сто. А останалите 98 на сто? Богатите бягат от своя страх в охраняваните райони. Бизнесмените от топсписъка имат армия от бодигардове.

Потенциалът на наказателните заведения - затворите и арестите, отдавна е изчерпан. Пред тях чака дълга опашка от престъпници за изпълнение на присъдите. Но до това не се стига. Правосъдието не може да бъде изконсумирано

Извършителите на дребните престъпления съвсем не трябва да пълнят килиите, особено ако им е за първи път. Могат да бъдат наказани по друг начин - ограничаване на свободата, безвъзмезден труд, покриване на загубите и вредите, причинени на жертвата.

Трябва обаче да действа принципът - нито едно престъпление, даже и най-малкото, да не бъде оставено ненаказано. Нарушаването му деморализира най-много.

Всяка причинена вреда трябва да бъде компенсирана, считат обществените психолози на Запад. Теорията на счупения прозорец, т.е. светкавичното реагиране на причините за дребната престъпност и “поставянето” на нови “стъкла” намалява чувството за успех сред престъпниците и чувството на безсилие при жертвите.

Колкото повече българи стават жертва на престъпността, толкова по-безсилни стават, толкова по-голямо чувство на страх ги придружава, толкова по-голяма е обществената вреда на тези “дребни” престъпления.

Именно заради това трябва да има нула толерантност.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ