Едва ли някой от световните лидери от времето на външния министър на Ваймарска Германия Густав Штрезман (чието основно занимание беше да сблъсква Русия със Запада), така добре е разигравал относително слабата си карта като президентът на Русия Владимир Путин.

Истина е, че дипломацията, в нейната традиционна форма, никога не е била силна страна на Русия. Царете често се оказваха в изолация. Даже когато влизаха в съюзи - в Тристранния с Германия на Бисмарк и с империята на Хабсбургите, или в Антантата - с Франция преди първата световна война, Русия винаги беше държана на разстояние. Типичната реакция на руските ръководители беше да се справят със страха от изолация като възприемат заплашителна стратегия.

След това СССР се намираше в желязно обкръжение на враждебни държави или на страни, които не бяха съюзници, а роболепничеха. Сталин пък предизвика антагонизма на Китай след 1949 г.

При Горбачов и Елцин съветската и руска дипломация беше в безпрецедентна криза. Демократизирането докара Русия до ръба на пропастта.

Тази грамадна страна, разположена между Европа и Азия, винаги е търсила своя път. Това прави сега и Путин. Ще дойде ден, когато Русия ще се превърне отново във велика държава.

Путин наистина е ловък. Ако трябва да се търси някакво сравнение за дипломацията му може да се каже, че тя става под знака на националния символ на Русия - двуглавият орел.

Путин разбира добре сегашните трудности и необходимостта за Русия да се възстанови и да поддържа приятелски отношения с всички. От момента на идването на власт през 2000 г. той стана най-добрият приятел на всички. В началото неговият стратегически приоритет бяха САЩ. Трябва да се предполага, че основната причина беше страхът от нарастващото влияние на Китай в Далечния Изток и реалните заплахи за Русия, която трябваше да търси съюзяване със САЩ. Но Путин недооцени друг фактор - че потенциалната китайска опасност може да бъде неутрализирана с двустранно икономическо, енергийно и военно сътрудничество.

Постепенно той започна да разбира, че от съюзяването с Европа може да спечели повече, отколкото от връзките със САЩ.

Путин е усвоил уроците на историята и не иска да допусне Русия отново да бъде обкръжена от врагове. Неговата дипломация може да се нарече дипломация на джудиста - своите слаби страни, превръща в силни.

Но събитията през последните месеци го поставиха пред избор, който ограничава възможностите за лавиране.

САЩ или Европа?

Изграждането на оста Париж - Берлин - Москва може да е началото на Велика Европа. Старият континент е на прага на най-драматичното събитие в своята история. Залогът е огромен. Заради това и давлението върху трите основни члена на европейската ос - Русия, Франция и Германия, е огромно. Най-големия е върху Жак Ширак. Не е по-малко и при Путин.

Неговата еволюция показва, че във висшето руско ръководство е имало криза, в резултат на която е взето решението Кремъл да търси по-тесни стратегически връзки с Франция и Германия, за сметка на партньорството с Вашингтон.

Композицията на “оста на трите” е оптимална. Тя се състои от най-силните и влиятелни нации на континента, които ще определят неговото бъдеще. Ако в групата не участваше Франция, сътрудничеството между Русия и Германия щеше да бъде определено като ново Рапалло от 1922 г., когато Франция плашеше Европа с немско-съветското съюзяване.

Ако Германия не участваше, щеше да бъде обкръжена от кошмара от времето на Бисмарк.

Без Русия пък тази група нямаше да има общоевропейски характер, който определя нейния смисъл.

Идеята за взаимоизгодния триъгълник - Париж-Берлин-Москва, който да определя съдбата на Европа, не е нова. Тя се появи в началото на 90-те години, но не сработи по вина на Горбачов и Елцин, които нямаха концепция за Европа и се насочиха към САЩ.

Сега ситуацията се променя. Все още няма гаранция за успех, но шансовете нарастват.

Путин постепенно се оттегля от САЩ. След 11 септември 2001 г. Кремъл изоставаше от динамиката, наложена от Белия дом, докато накрая успя да влезе в темпо, за да се окаже пред трудния избор - или да остане съюзник на САЩ, или да се съюзи с Берлин и Париж за създаването на нов световен център, противопоставящ се на доминирането на САЩ.

Вътре в екипа на Путин има сблъсък между две политикоопределящи групи. Едната настоява Русия да запази хипотетичните предимства на партньор на Вашингтон, а втората призовава към създаването на оста - Москва-Берлин-Париж.

Изборът е труден, защото той ще влияе върху Русия не само в близка, но и в далечна перспектива.

В избора си обаче Путин беше улеснен от самите американци. Реално Русия не получи нищо от САЩ за своята подкрепа, особено след 11 септември, а само лъжи и подигравки.

Вашингтон започна да изнася своите бази от Германия към Полша, България и Румъния. Това е най-малко третият път, в който Вашингтон грубо нарушава обещанията или договореностите да не предвижва свои или НАТО-вски войски към руската граница.

На първо място президентът Роналд Рейгън обеща на Горбачов, че срещу доброволното изтегляне на съветските части от ГДР, силите на НАТО няма да влезнат там, даже след обединяването на Германия и че със саморазпускането на Варшавския договор ще се разпусне и НАТО. Излъга. НАТО влезе в бившата ГДР и започна още по-агресивна политика на Изток.

На второ място президентите Рейгън, Буш и Клинтън обещаваха на Горбачов и Елцин, че посткомунистическите държави няма да станат членки на НАТО. Излъгаха отново.

На трето място Клинтън и Буш обещаха на Елцин и Путин, че никакви чужди войски няма да бъдат разполагани на териториите на новите или бъдещите членки на НАТО. Това беше третата голяма лъжа спрямо Москва.

Най-обидното беше, че Вашингтон реши да изпрати части и бази в източноевропейските страни без да счете за необходимо да информира или да се консултира с Москва.

На този фон кредитът на Путин започна да се изчерпва. Русия продължаваше да прави безкрайни едностранни отстъпки на Вашингтон без да получава нищо.

Голяма обида беше и публикуваната разработка на корпорацията RAND, чието ръководство е на служба в американските спецслужби “Изводи за степента на упадъка на Русия”, в която свързаха вътрешната ситуация и даже разпадане на Русия с националните интереси на САЩ. “Усилията на Москва за възстановяването на контрола на централната власт само показват, че голяма част от него е загубена безвъзвратно. Въпреки че е преждевременно да се говори, че Русия може да изчезне като държава има редица признаци, че процесът на деградацията върви и се развива. Следователно деградирането на Русия пряко или косвено засяга интересите на САЩ, заради което трябва да се предположи ситуация, в която ... към американските въоръжени сили ще се обърнат за помощ и ще се наложи те да действат на територията на самата Руска федерация. Заради това още днес трябва да се провежда превантивно планиране на действията и учения на територията на Централна Азия или Закавказието.”

Драматизирането на тези изводи е излишно. Но те сочат онова, което искат поръчителите на анализа. В Москва разбират това добре.

На този фон в Кремъл започна да си пробива път идеята, че връзката на Русия към Запада трябва да минава през Европа, а не през САЩ. Проевропейската фракция се състои от най-близките сътрудници на Путин - министърът на отбраната Сергей Иванов, директорът на Службата за външно разузнаване - Сергей Лебедев, външният министър - Игор Иванов, зам.-началника на Генералния щаб - Юри Балуевски.

От тази фракция дойде и идеята Путин да изпрати Евгений Примаков в края на февруари в Багдад. След това Путин изпрати във Вашингтон шефа на канцеларията си Александър Волошин, който е в проамериканската фракция, да информира Буш за онова, което Примаков е обсъждал със Саддам.

Руската идея за посредничество се състоеше в предложението на Саддам да се разоръжи и да допусне американските и английски нефтени компании в Ирак.

Но Буш заяви на Волошин, че САЩ може би ще искат да обсъдят нови предложения на Путин и Примаков. Кремъл възприе отговора му като арогантен и като потвърждение, че Белият дом няма намерение да се оттегли от войната.

Не е без значение, че Ширак и Шрьодер успяха да убедят Путин, че Русия може да спечели повече от сътрудничеството с Европа, отколкото със САЩ. Материалната основа за това убеждение е фактът, че Германия е най-големият търговски и инвестиционен партньор на Русия, доста по-голям от САЩ.

Путин трябва да отчита и евентуалните проблеми, които ще се появят след войната. Съюзяването с Германия и Франция ще замрази руско-американските отношения. В Кремъл се питат дали Франция и Германия ще останат лоялни на своя руски партньор или след войната ще започнат да търсят ново статукво със САЩ и в Европа и Близкия Изток.

Путин се страхува да не се окаже в ситуация, в която може да бъде изоставен както от Европа, така и от САЩ. Успокояващото е, че Германия и Франция се нуждаят от Русия в историческа перспектива не по-малко, отколкото Русия от тях.

Обективно Кремъл е в нова ситуация, за която преди години можеше само да мечтае. От една страна е откъснатата от целия свят Америка, а от друга - алиениращата се Европа, търсеща своя геополитически съюзник Русия.

На този фон важно значение има и реорганизацията, която Путин направи в специалните служби. Закри данъчната полиция и я прехвърли към Министерството на вътрешните работи. Създаде агенция за борба с наркотиците.

Путин закри Федералната агенция за правителствена връзка и информация (ФАПСИ) и я раздели между Министерството на отбраната и Федералната служба за безопасност (ФСБ), която е наследник на КГБ. Граничните войски също бяха върнати към ФСБ.

В общи линии тези промени са насочени към укрепването на позицията на Путин и на неговата политика на проверки и баланс.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ