Характерно е колко рядко Израел се споменава във връзка с войната на САЩ срещу Ирак. А именно ролята на Израел допринася най-много за разкриването на нейната същност.

На първо място е въпросът как терористичната атака от 11 септември 2001 г. доведе до планираната отдавна война срещу Ирак, въпреки че никой не доказа, че има връзка между Багдад и Ал-Кайда.

Независимо от това, Израел, където сега доминира дясната ционистка ориентация, използва 11 септември, за да предизвика голяма война срещу “ислямския тероризъм”. Това пък закономерно постави и въпроса дали в “Операцията 11 септември” нямаше участие на израелските спецслужби.

Истина е, че много преди 11 септември десните среди в Израел призоваваха САЩ да започнат война срещу Ирак. 11 септември беше добър претекст, което засили тезата, че войната срещу Ирак беше планирана в Израел, в интерес на Израел и се изпълнява от САЩ.

За да се разбере защо израелските лидери искаха война в Близкия Изток - срещу Ирак, Иран, Сирия и Ливан, трябва накратко да се припомнят принципите на ционисткото движение, появили се в дневниците на Теодор Херцъл, в които беше записано, че евреите трябва или да изкупят земята от арабите, или да ги експулсират, но това не трябва да се афишира открито, тъй като ционистите ще загубят симпатията на света.

Основното беше да се намери подходящият момент, за да не се предизвика съпротивата на световната общественост.

В края на 30-те години Давид Бен Гурион написа: “Онова, което е немислимо в нормални времена, става възможно в революционни времена”.

“Революционните времена” дойдоха с първата арабско-израелска война през 1948 г., когато ционистите изпъдиха 750 000 палестинци, т.е. 80 на сто от коренното население, и постигнаха преобладаваща еврейска държава, въпреки че нейната територия не покри цялата Палестина или “Земята на Израел” - според ционистките лидери, която е необходима за съществуването на “жизнена държава”.

Възможността да се завземе допълнителна земя се появи във войната през 1967 г., която донесе новият проблем с палестинското население.

През 80-те години, с идването на власт на дясната партия Ликуд, идеята за експулсирането на палестинците се появи официално и отново се свързваше с избухването на голяма война, която да дестабилизира целия Близък Изток, като условие за прокуждане на палестинците.

През март 1988 г. Ариел Шарон заяви, че ако палестинското въстание продължи, Израел ще трябва да започне война срещу всички арабски съседи, която ще създаде условия за отстраняването на цялото палестинско население от Газа и Западния бряг.

Тази идея за Pax Israelica беше критикувана по света. Още повече, че Израел няма нито силата, нито средствата да постигне тази цел. Единствената надежда беше САЩ да свършат работата вместо Израел.

От Втората световна война крайъгълният камък на американската политика бе да постигнат контрол над енергийните ресурси на Близкия Изток, най-голямата геополитическа награда в съвременния свят. Контрол, а не достъп. Това беше целта на всички американски администрации - републикански или демократически. Защото само този контрол може да осигури на САЩ контрола и над главния икономически съперник, който в края на XX век вече не беше СССР, а водената от Германия Европа и водената от Китай Азия.

Не е тайна, че САЩ не се нуждаят непременно от нефта на Близкия Изток, тъй като всички текущи нужди могат да покрият от своите резерви и от “задния си двор” - Латинска Америка. Но Германия внася 80 на сто от своята енергия, а Япония - 100 на сто. Който контролира световния нефт, контролира аортата на съвременния свят.

През 70-те и 80-те години политиката на САЩ беше благосклонна, но не и идентична с политиката на Израел. САЩ предпочитаха да поддържат марионетни режими в повечето арабски страни.

Малко хора помнят, че самият Саддам Хюсеин беше през 1963 - 1968 г. агент на ЦРУ. След неуспешния заговор срещу Абдула Карим Ал Касем, Саддам избяга в Египет, където за три години получи убежище, пари и жилище. През февруари 1963 г., когато групите на БААС, ръководени от Саддам, след връщането му от изгнание, извършиха стотици убийства на членове на компартията, списъкът му беше даден от ЦРУ.

Американците бяха доволни от падането на Ал Касем (който национализира нефтодобива) и от идването на дясното крило на БААС на власт. През 1968 г., в последния държавен преврат, който докара БААС до властта, ЦРУ и английското разузнаване изиграха решаваща роля. Тогава бяха убити 50 000 комунисти.

Иронично, именно Доналд Ръмсфелд беше американският пратеник през 1983 г. за възстановяването на връзките с Ирак, който трябваше да бъде преграда срещу радикалния ислямизъм в Иран на аятоласите, които застрашаваха нефтените интереси на САЩ в Близкия Изток.

САЩ помогнаха на Саддам и през 1988 г., когато беше на ръба на военната загуба от Иран. След резолюцията на ООН, според която военните действия трябваше да бъдат прекратени и която беше отхвърлена от Иран, САЩ започнаха да унищожават иранските военни кораби и нефтени платформи. Това даде възможност на Саддам да унищожи около 100 000 ирански войници под Басра и чак ликвидирането на хиляди кюрди събуди световната общественост.

Панарабската политика на Саддам винаги му е печелела привърженици, но това не му пречеше да манипулира палестинците. През 1970 г. неговите части безучастно наблюдаваха как Йордания изби 20 000 палестинци.

Саддам започна войната срещу Кувейт през август 1990 г. Той едва ли знаеше, че Комитетът за мир и сигурност в Залива, ръководен от Ричард Пърл, беше създаден, за да стимулира войната не само да бъде изпъден Саддам от Кувейт, но и за да бъде унищожен военния потенциал на Ирак. Това беше целта на администрацията на Буш-старши, на тогавашния секретар на отбраната Ричард Чейни и на зам.-секретаря на отбраната Пол Волфовиц. Но пълна победа над Ирак не беше постигната. САЩ имаха мандат от ООН за освобождаването на Кувейт, а не за отстраняването на Саддам.

Предложеният от Буш-старши “нов световен ред” и неговото осъществяване от тогавашния държавен секретар Джеймс Бейкър не съвпадаше с целите на ционистите в Израел, така наречените ликудници. Белият дом нареди на Израел да прекрати изграждането на селища на окупираните територии, където се заселваха евреите, пристигащи от СССР.

Въпреки че Буш-старши накрая отстъпи пред ционисткото давление, изборите през 1992 г. той загуби в голяма степен заради липсата на подкрепа на еврейското лоби в САЩ, което предпочете Бил Клинтън.

Именно при Клинтън ционисткото лоби започна открит натиск да започне война срещу Ирак и да свали режима на Саддам. Важна илюстрация беше разработеният от Пърл, Фейт и Дейвид Вурмсър анализ, в който се сочеше, че идващият на власт в Израел премиер Бенямин Нетаняху трябва да анулира договореностите от Осло и да поднови претенциите към Западния бряг и Газа. Според този план, Израел трябваше да формира стратегическо обкръжение, започвайки със свалянето на Саддам Хюсеин и инсталирането на хашемитската монархия в Багдад. След това трябваше да последват Сирия, Ливан, Саудитска Арабия и Иран.

Пърл, Фейт и Вурмсър тогава съветваха правителството на Израел, а сега са в администрацията на Буш-младши. Пърл е шеф на борда по външната политика, Фейт - заместник секретар на отбраната, Вурмсър - помощник в Държавния департамент към водещия преговорите за контрол над оръжията Джон Болтън.

През февруари 1998 г. в отворено писмо до Клинтън пак беше поставен въпросът за свалянето на Саддам, което се изисква от “националния интерес на САЩ”. Писмото беше подписано и от проционистите Елиот Абрамс, Ричард Армитидж, Джон Болтън, Фейт, Фред Икъл, Залмай Халилзад, Питър Родман, Пол Волфовиц, Дейвид Вурмсър, Дов Закейм, Ричард Пърл, Доналд Ръмсфелд, Робърт Коган, Уилям Кристъл, Джошуа Муравчик, Перец, Леон Визелтиер...

През септември 2000 г. беше представен “Проектът за новия американски век”. За Близкия Изток той предвиждаше засилено присъствие на САЩ и постоянна роля в регионалната сигурност.

Проектът беше разработен от хора, които след това получиха ключови места в администрацията на Буш-младши-Дик Чейни - вицепрезидент, Доналд Ръмсфелд - секретар на отбраната, Пол Волфовиц - зам.-секретар на отбраната и т.н.

Волфовиц и Пърл получиха ключови места във външната политика на САЩ. Екипът включваше и специалистката по СССР - Кондолиза Райс. Тъй като Буш-младши беше дилетант във външната политика той беше принуден да разчита на тях - преди всичко на евреите Волфовиц и Пърл - крайни ционисти, подкрепяни от Чейни и Ръмсфелд.

Сред тях най-важна роля играе Ричард Пърл, наричан “сивия кардинал”. Той има тесни връзки с Израел, личен приятел е на премиера Ариел Шарон, член на редколегията на Jerusalem Post, бивш служител на израелския оръжеен производител Soltam. Той беше разработван даже от ФБР, защото е предавал секретна информация на посолството на Израел във Вашингтон.

След влизането на Буш в Белия дом през януари 2001 г., Ариел Шарон (беше избран за премиер през февруари 2001 г.) заяви, че палестинците трябва да бъдат изпъдени в Йордания. През лятото на 2001 г. стана ясно, че Израел е завършил планирането на широка военна операция за масивно нахлуване в окупираните територии. Но САЩ не се съгласиха. Същото направи и Европа.

И отново се появи необходимостта от “революционни времена”, в които Израел може да постигне своите цели. Тогава дойдоха атаките на 11 септември, които създадоха “революционното време”. В него Израел молеше да предприеме радикални мерки, немислими в нормални условия.

Атаките от 11 септември обединиха САЩ и Израел срещу “общия враг”. Това не беше далечният Афганистан, а близкият до Израел - Ирак. Израелските врагове по този начин станаха врагове и на САЩ.

На 22 септември 2001 г. авторите на споменатия “Проект за нов американски век” изпратиха писмо до Буш, приканвайки го към война срещу тероризма и подчертавайки, че отстраняването на Саддам ще е важна част от тази война. Сред подписалите писмото бяха Кристъл, Коен, Фукаяма, Каган, Къркпатрик, Пърл, Перец, Подхорец, Соларж.

На 29 октомври 2002 г. Каган и Кристъл предвидиха “широка близкоизточна война”. Когато всичко е направено, конфликтът в Афганистан ще бъде за войната срещу тероризма онова, което кампанията в Северна Африка беше за Втората световна война, важна крачка по пътя към победата. Ще последва поредица от войни в Централна Азия и Близкия Изток. Но Афганистан ще се окаже началната победа.

На 20 ноември 2002 г. Коен написа, че започва Четвъртата световна война. Врагът в тази война не е тероризмът, а войнстващият ислямизъм. Афганистан е само един фронт на Четвъртата световна война. Още на 12 септември 2001 г. Ръмсфелд заяви: “Защо да не нападнем Ирак, а не само Ал-Кайда”. Той говореше според написаното му от Пол Волфовиц.

Въпреки че войната срещу тероризма не започна с атака срещу Ирак, в секретния документ на Пентагона за войната в Афганистан, който Буш подписа на 17 септември 2001 г., се сочеше, че “Пентагонът трябва да започне планове и за удар срещу Ирак”.

На 21 ноември 2001 г. Буш заяви: “Войната в Афганистан е само началото”.

“Трансформирането” на Буш завърши на 29 януари 2002 г., когато не спомена нито бин Ладен, нито Ал-Кайда. Опасността - според него - вече идваше от три държави - Иран, Ирак и Северна Корея, които той нарече “оста на злото”.

През април 2002 г. Буш заяви, че целта е да се осигури смяна на режима в Ирак, а през юни, че САЩ ще нанесат и изпреварващи удари срещу страните, които ги застрашават. Ирак беше такава заплаха, а генерал Томи Франкс на три-четири седмици запознаваше Буш на четири очи с плановете срещу Ирак.

Ционистите в администрацията искаха атака на САЩ срещу Ирак. Държавният секретар Колин Пауъл започна да отстъпва от началната си теза, че войната може да започне само след доказване на участието на Ирак в 11 септември.

Докато някои си мислеха, че резолюцията на ООН може да забави войната, САЩ реално искаха да използват ООН, за да я легитимират. Ционистите определяха политиката на САЩ и моделираха военната стратегия. Пърл в началото предлагаше атака срещу Ирак с малка част от 5000 души, която ще доведе до свалянето на Саддам. Но американските военни се противопоставиха и предложиха план с много по-големи сили - от 250 000 войници, които да навлезат и окупират Ирак.

Пърл и другите се страхуваха, че това няма да стане, тъй като нито една арабска страна няма да предостави бази на САЩ. Чейни и Ръмсфелд отидоха по-далеч и нарекоха тази опозиция на генералите “страх”.

Но войната не е само срещу Ирак. Муравиец заяви, че Саудитска Арабия е “основният помощник на антиамериканския тероризъм” и че САЩ трябва да окупират свещените за мюсюлманите Мека и Медина.

Муравиец отиде по-далеч и в онова, което нарече Великата стратегия за Близкия Изток, написа: “Ирак е тактическото начало. Саудитска Арабия е стратегическата точка. Египет е наградата.”

С една дума, целта на войната срещу Ирак е унищожаването на сегашните най-близки съюзници на САЩ. Трудно е да си представим по-добра политика, която ще възпламени целия Близък Изток срещу американците. Но именно това търсят ционистите. Политиката на Буш измина еволюция, но все още не е стигнала до основната цел на Израел и ционистите - тотална война на САЩ срещу целия ислям.

След “великата победа” САЩ ще “трансформират” целия район. Но според Израел - арабите едва ли ще приемат “новата политическа култура”. Те, чисто и просто, трябва да изчезнат.

Изпъждането на палестинците е свързано отново с “революционните времена”. Даже най-старият от израелските ревизионисти-историци Бени Морис одобри изпъждането им в случай на война: “Тази земя е твърде малка. След 50 или 100 години ще има една държава между морето и Йордания. Тази държава трябва да бъде Израел.”

Едва ли има човек, който да не разбира, че 11 септември и “войната срещу тероризма” бяха само претекста за инициирането на дългосрочната политика на САЩ според сценария на цитираните ционисти. Контролът над Централна Азия, който Буш твърде бързо си осигури, е второстепенен спрямо контрола в Близкия Изток, а войната в Афганистан беше началният гамбит, необходим за постигането на окончателната цел, САЩ да контролират Близкия Изток в интерес на Израел.

Но какво става с американския стремеж да завладеят нефта на Ирак, който притежава най-големите доказани нефтени залежи след Саудитска Арабия? Привържениците на войната в САЩ твърдят, че след завземането на Ирак американските корпорации ще залеят света с евтин нефт, като по този начин ще спасят от кризата американската и световната икономика.

Но в нефтеният мотив има някои сериозни недостатъци. На първо място големите нефтени корпорации или икономически гиганти като че ли не бързат да влизат в тази война и не считат, че тя ще бъде добра за бизнеса, което се потвърждава от борсите.

На второ място не се знае дали войната наистина ще е добра за световната икономика. Ирак наистина има огромни резерви, но тяхното разработване ще се нуждае от време и никой не може да предвиди дали това ще има търсения резултат върху нефтения пазар. Ирак дава само 3 на сто от глобалното производство. Износът му досега е на равнището на износа на Нигерия. Даже ако го удвои, за това ще са необходими поне 10 години. Но ръстът при другите износители ще ограничи делът на Ирак в най-добрия случай на 5 на сто, което не е решаващо за нефтения пазар.

Никой не може да предвиди какво ще се случи. Ако след войната настъпи мир и просперитет, тя би могла да има някакъв смисъл. Но ако това не стане, тя ще е напълно безсмислена.

Контролът над близкоизточния нефт ще укрепи американското доминиране над света. Но директният колониален контрол или окупиране над Ирак ще противоречи напълно на идеологията и същността на американска стратегия от 100 години насам. Дали тази тежест ще бъде възприета от американския народ? Дали подкрепата за тази брутална политика ще се нуждае от репресии срещу вътрешната опозиция. Дали преминаването от непряк към пряк контрол над Близкия Изток няма да подкопае цялата американска империална програма и техния нов световен ред?

Буш и неговите ликудници-ционисти като че ли не знаят от историята на реалния свят, че хегемонията никога не е била печеливша голяма стратегия. Причината е проста - основната цел на държавите в международната политика е да оцелеят и да запазят своя суверенитет. И когато една държава стане твърде силна, дебалансът на силите в нейна полза е за сметка на сигурността на другите. Заради това в историята на човечеството възходът на една империална сила винаги е предизвиквал формирането на антихегемонистичен съюз на другите държави.

САЩ навлизат в изключително опасен за себе си и за другите процеси, който може да се нарече “империално надценяване”. Затънали в Близкия изток те няма да имат възможност да се противопоставят на заплахите срещу тяхната сила другаде. Военните експерти са убедени, че САЩ не могат да водят две войни едновременно, например срещу КНДР.

Ако трябва да се обобщи ще посочим, че Израел отдавна искаше да се стигне до голяма война в Близкия Изток, която да реши целите на ционистите. На второ място те призоваваха САЩ към такава война много преди 11 септември 2001 г. След тази дата застанаха начело на формирането и реализирането на военната тактика и стратегия на Буш.

Това е огромна опасност за САЩ. Още Джордж Вашингтон написа, че “най-голямата опасност за американските външни отношения ще бъде “твърдото обвързване на влиятелни американци с външна сила, която ще ориентира външната политика на САЩ в полза за тази държава и във вреда на САЩ.”

Всичко показва, че сегашната ситуация е такава. Както и думите на Вашингтон: “На хоризонта се задава огромна огнена буря”.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ