В 14-та пролет на капиталистическата ни свобода подкрепихме унищожението на унищожавания от десетилетия Ирак с дълбокото убеждение на кретени, че трите милиона жертви от ембаргото са твърде малко наказание на народа, позволил си да живее около исканите от САЩ нефтени залежи.

Кобургготски, Паси и Свинаров, въртейки опашки, се присламчиха в краката на американския четвъртинтелигент, чието име сочи откъде е дошъл, което се потвърждава и от външния му вид на макак.

По този начин България стана съучастник във военна агресия, ръководена от военопрестъпници.

От началото на проамериканската ни ориентация след 1990 г. се набутахме в четвъртата колониална авантюра на новия ни господар без да получаваме нищо.

Преди първата война срещу Ирак през 1991 г. там работеха и печелеха хиляди българи в наши инвестиции за стотици милиони долари. Въпреки че онази война се водеше под мандата на ООН, загубихме всички шансове да си върнем 2-та милиарда долара, които Ирак ни дължеше.

Почти веднага след това САЩ ни набутаха в новата си война срещу Югославия, този път без мандата на ООН, която вече не искаше да лицензира престъпленията, командвани от един обитател на Овалния кабинет, който ще остане в историята като търсещ нетипично приложение на пурите и експериментатор с обеднен уран.

Третата война беше нашата подкрепа (включително с полева баня) за преследването от Буш на призрака Осама в Афганистан. Със същия успех можеше да го търси в Албания или Косово, ако не беше решил, че Афганистан е добър полигон за изпробването на арсенала на САЩ преди войната в Ирак.

Към сегашната, четвърта война, нашите “политици” се присъединиха след като заявиха, че са били изчерпани “всички средства на дипломацията”. Глупости.

Войната бе израз на новата доктрина на Буш за XXI век, че САЩ могат да ударят когото си поискат във всяко удобно за тях време с изпреварващ удар при условие, че целта е достатъчно стратегическа за тях и лесна за побеждаване.

Що се отнася до изпреварващия удар, такава заплаха все пак би трябвало да има срещу САЩ като не може да бъде елиминирана с други стратегии, т.е. опасността да включва не само намерение, но и потенциал за осъществяване. Ирак нямаше нито едното, нито другото.

Обещанията, че след войната ще си вземем парите от Ирак са на равнището на брокерчетата, върнали се от Лондон. Вероятно те не знаят, че Ирак има дългове за 120 милиарда долара и че в най-добрия случай ще започне тяхното изплащане след 10 години, което означава, че нашият ред ще дойде към средата на следващия век. Ако преди това Кобургготски и Велчев не спретнат някаква далавера, като с еврооблигациите.

Същата простотия е бърборенето им, че след войната у нас ще дойдат инвестиции. Откъде? Германия и Франция вече са ни отписали. Що се отнася до американските, досега най-големите са KFC и McDonalds, известни производители на некачествени сандвичи и още по-некачествени работни места.

При обещанията им за растящ търговски стокообмен между България и САЩ радостното е, че той е толкова минимален, че по-голям едва ли бихме могли да издържим без да фалираме напълно.

Доказателство за дружбата ни са дипломатическите отношения, и обменът на хора. Срещу едностранното отменяне на визите за американци, те ни въведоха километрични опашки пред тяхното посолство и правото да сънуваме американската мечта.

Да не забравяме и големите ни приятели, изпращаните като посланици кадрови ченгета от ЦРУ и военното разузнаване, преговарящи с местното население предимно с ултиматуми.

Истина е и фактът, че до Белия дом все по-често стигат нашите президенти и премиери, които виждат Буш, преминаващ през кабинета, в който те са приемани от някои скучаещ в момента чиновник на администрацията, като на следващия ден вестниците отбелязват, че “вчера в Белия дом гостува премиерът на Румъния Сакскобургготски, който е бивш цар на Албания. Гостът влезе през северния вход на Белия дом в кухнята, откъдето беше изпъден преди да го посрещне временно изпълняващия длъжността зам. шеф на протокола на Белия дом”.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ