Войната започна странно на 20 март и завърши още по-странно на 7 април. Между тези две дати ставаха още по-странни неща. САЩ твърдят, че са спечелили войната. Ние обаче продължаваме да твърдим, че САЩ нищо не са спечелили, и че в по-далечна перспектива даже са загубили.

Това са двата полюса.

Между тях бяха 20 март и 7 април, считани за началото и края на войната.

Войната на американо-английската коалиция срещу Ирак започна на 20 март в 05,35 ч. с отдавна очаквания, но не толкова мощен точков ракетно-бомбен удар. Той се отличаваше от предвижданото масирано приложение на оръжие още в началния стадий на операцията.

Най-вероятната причина за това изненадващо начало беше ЦРУ, което даде координатите на Саддам Хюсеин на 19 март около 16 часа. Директорът на управлението - Джордж Тенет, съобщи на президента Буш фантастичната новина, че войната може да започне и да завърши с първите бомби.

ЦРУ, според Тенет, знаеше къде точно в този момент се намираха Саддам и цялото иракско ръководство - щяха да заседават в частен дом в юга на Багдад следващите няколко часа. Такъв шанс можеше да не се повтори.

В Овалния кабинет бяха Буш, Чейни, Пауъл Ръмсфелд и Кондолиза Райс.

В 18,30 ч. Буш подписа заповедта за атаката, като документът съдържаше всички елементи на припряно импровизиране.

Първите удари на “Шок и ужас” трябваше да пробият покрива на една къща в Багдад с надеждата, че с един замах ще обезглавят цялото иракско ръководство. Осем военни кораба в Червено море и Персийския залив препрограмираха своите “Томахавки” по цели, чиито координати им бяха дадени от щабквартирата на ЦРУ в Ленгли. От базата Ел-Удейд в Катар излетяха изтребители F-117А с 800-килограмови бомби Joint Direct Attack Munitions. Цялата операция се контролираше от спътници.

Три часа по-късно, в 5,35 ч. сутринта на 20 март, югът на Багдад беше разтресен от взривове. Иракската телевизия светкавично съобщи, че Хюсеин е жив и здрав и скоро ще се обърне към нацията. Появи се три часа по-късно в директен ефир. Американците казаха, че това не е Саддам, а някой от неговите двойници. Реториката обаче беше същата като на Хюсеин.

На 20 март в 05,35 ч. в първия удар бяха използвани 40 крилати ракети и около 30 самолета.

В този момент никой не предполагаше, че войната ще завърши само след 17 дни, на 7 април след подобна американска бомбардировка на района Ал Мансур. Тогава Саддам Хюсеин и още 15 ръководители на страната и армията влязоха в зданието до ресторанта Ас-Саа. 40 минути по-късно там бяха хвърлени бомби, които унищожиха напълно тези сгради. На мястото на взрива остана огромна яма с диаметър 18 метра. Онова, което на 20 март не можа да направи ЦРУ, направиха двама иракски генерали, в това число командващият Републиканската гвардия и района на отбраната на Багдад Мехер Суфян. Цената му беше 300 милиона долара.

След удара срещу Саддам той издаде фиктивна заповед от негово име, че се разпуска гвардията и че напуска столицата към Тикрит, като всички трябва да хвърлят оръжието и да се разотидат. За бягството си генералът използва американски хеликоптер, който го взе от военното летище Рашид в Багдад. Генералът сега е ... военнопленник в базата Гуантанамо, нищо няма да получи и ще остане в затвора до края на живота си (междувременно се появи версия, че Саддам сам е организирал всичко, т.е. че е бил в ролята на споменатия Суфян).

Но между началото и края на войната ставаха и други, още по-странни неща.

След началните бомбардировки на Багдад, осъществени с много малко сили, в Ирак навлязоха първите сухопътни части на американците и англичаните. Толкова бързо начало на наземната фаза никой не очакваше. Вероятно американците очакваха, че иракската армия е много по-слаба, отколкото през 1991 г., когато по границата с Кувейт беше изровен ров с дълбочина 3,5 метра, траншеи и съобщителни тунели с обща дължина над 3000 км., с блиндажи и укрития за личния състав - 10 000 км. Ирак сега беше много по-слаб.

Началото на войната обаче удиви всички. Ирак започна да се съпротивлява. Сериозно и успешно. Цяла седмица англичаните не можаха да вземат малкото градче Умм Каср, а боевете за Басра ставаха все по-ожесточени. Всички експерти предричаха, че Багдад ще стане Сталинград и че американците ги очаква кървава баня. Нещата ставаха все по-лоши. Иракчаните се сражаваха яростно. Бяха изградили ефективна централизирана система за управление, и избрали единствената правилна тактика - да се отбраняват в укрепените населени пунктове и да не влизат в боеве на открита местност.

За това американците не бяха готови и започнаха да понасят загуби. Заобикаляха всички населени места по пътя към Багдад. Хвалеха се, че са завладели големи територии, но това беше само пустинята. Не контролираха нито един град или център.

Започна и голямото надлъгване за жертвите.

Американците съобщаваха за 75 убити. Но изчисленията на независими източници даваха различна картина. Даже ако се приемеше, че убитите американци бяха около 100, в статистиката на войните на един убит се падат 3-4 ранени, което означаваше, че реално загубите на американците още в първите 7 дни бяха над 400 души. А ако се изчисляваха по така наречената Берлинска вълна, т.е. взимайки предвид интензивността на боевете и много други фактори, екстраполацията на общите загуби на американците за първите две седмици бяха минимум 610 убити и до 2500 ранени. В месечен разчет американските загуби трябваше да бъдат убити - 800, и ранени - 3000, т.е. само за един месец щеше да бъде премината психологическата граница от 3000 жертви. Няколко седмици след това в една от болниците на Кувейт бяха открити 800 трупа на американски войници (което означава, че началните предположения не бяха далеч от истината).

На хоризонта се очертаваше дълга и изключително тежка операция.

Към края на първата седмица коалицията си даде почивка. Разбраха, че затъват. Привършваха боеприпасите и горивото, атаката се разтегна на няколкостотин километра.

Първата седмица, която беше седмицата на реалната война, изненада повечето експерти и уби няколко мита.

Първият мит беше за точните оръжия като определящ фактор на съвременната война, т.е. оръжията, които дават възможност за постигане на стратегическо превъзходство спрямо противника без да се влиза в контакт с него (терминът безконтактни войни). Точните оръжия не помогнаха през първата седмица в Ирак. Използването им не осигури на САЩ стратегическо превъзходство. Американците не успяха да унищожат иракските командни центрове, контролната инфраструктура, комуникационните мрежи, висшето политическо и военно ръководство, и противовъздушната отбрана на Ирак. По същото време арсеналът от точните оръжия на САЩ вече беше изразходен в 25 на сто.

Вторият мит, развенчан в първата седмица на войната, беше тезата на пропагандаторите на hi-tech-войната, които са убедени в превъзходството на най-модерните оръжия и невъзможността на по-старите да им се противопоставят. Технологичната пропаст между оръжието на САЩ и на Ирак е 25-30 години, което отговаря на две поколения. Иракското е предимно от 70-те години, а американското - от двете оръжейни програми - 75-83 и 90-97 г. (в момента американската армия е в средата на ново модернизиране и превъоръжаване, което ще продължи още 5 години).

Въпреки това, съпротивата на иракчаните беше “свирепа и ефективна”. Тя потвърди, че успехът в съвременната война не се постига толкова с технологичното превъзходство, колкото с обучението, компетентното командване и решимостта на войските. При такива условия даже по-старото оръжие може да нанася големи поражения на превъзхождащия технологично противник.

На началния етап САЩ подцениха противника. Въпреки огромната си мрежа от агенти, информатори и наблюдатели те не успяха да оценят правилно неговата бойна готовност и технически възможности. Погрешно беше оценена и социално-политическата ситуация в Ирак и в света.

Тези грешки доведоха до неадекватни политически и военни решения. Войските на коалицията не бяха достатъчни за голямомащабна операция. Те бяха поне с 40 на сто по-малко от необходимото. Това беше причината само 9 дни след началото САЩ да започнат да придвижват от Европа още 100 000 войници, което се равняваше на броя на войниците, воюващи вече в Ирак.

В първите дни на войната САЩ не постигнаха нито една от поставените цели:

- да разделят Ирак наполовина по линията Ан-Насирия - Ал-Аммара

- да обкръжат и унищожат иракската групировка около Басра

- да създадат атакуваща група между Тигър и Ефрат с фронт към Багдад

- да елиминират иракското военно-политическо ръководство, и да унищожат основните иракски части.

Много повече проблеми се появиха на самото бойно поле. Битките поставиха въпроса за координирането между частите. Появи се терминът “приятелски огън”, един от най-сериозните проблеми на съвременната война, на който коалицията не можа да намери отговор.

Вторият проблем за американците беше невъзможността им да удържат завладяната територия. За първи път след Виетнам, срещу тях имаше партизански атаки и унищожение на комуникационните линии. Появиха се и технически проблеми с оръжието. Основният боен танк М1А Abrams се оказа негоден за действие заради неподготвения двигател и трансмисии, които елиминираха предимствата на по-голямата част от електрониката. Приборите за нощно виждане се оказаха непригодни в пустинята и пясъка. Заради това коалицията спря придвижването през нощта.

Най-силната страна на американците беше тяхната разузнавателна и комуникационна система, която даваше възможност да открият врага отдалеч и да потушат огъня му с различни координирани операции. Едновременно, от гледна точка на субективния фактор, американските войници демонстрираха готовност за бойни действия. Даже в трудните условия те успяха да запазят адекватна оценка на ситуацията, а духът им остана висок.

Това беше важно за САЩ. Едва ли друга държава би започнала военни действия в условията на толкова интензивно давление на световната общност, на враждебно настроени маси вътре в самите САЩ. Едва ли друга страна, след провала на първия план за светкавична военна операция, би могла с такава упоритост да продължи да укрепва своето присъствие в Ирак.

Но войната доведе до разочарование сред войниците. Много от тях започнаха да говорят за грешките на своите командири.

Надценени бяха и възможностите на ВВС. Основната тежест на операцията падна върху тежките бронирани и танкови единици.

Друга слабост беше незащитеността на “гърба” на напредващите части, което водеше до нарушение на доставките на храна и гориво. Танковете трябваше да чакат до 6 часа с празни резервоари, което при други военни условия щеше да е трагично само след минути.

Повечето войници бяха недоволни от порциона и го наричаха “лайнян”.

Сред силните страни на иракските части беше познаването на релефа на района и решимостта да се бият. В началото, иракчаните удивиха света със своята успешна съпротива, която никой не очакваше.

Но след междинното затишие започна третата седмица на войната и Ирак удиви света за втори път. Той престана да се съпротивлява. За един-два дни армията си събра оръжието и изчезна в неизвестно направление, изоставяйки градовете, за които преди това успешно се биеше. Басра, Ан-Насирия и другите паднаха като на мястото на бягащите тълпи от федаини и опълченци се появиха тълпи от гладни иракчани, отдавайки се най-народния от всички народни спортове - мародерството.

И изведнъж се появи въпросът - къде всъщност е иракската армия и най-вече готовата да се бие до последна капка кръв Републиканска гвардия. Къде се дяна елитът на иракската армия? Защо всички самолети останаха на земята.

Защо Републиканската гвардия, която наброяваше най-малко 60 000 войници, най-добре подготвени и въоръжени, не посрещна коалицията далеч от Багдад, а след това и в самия Багдад.

Дали ставаше дума само за военна наивност или за нещо друго? Защо Багдад предаде своето единствено дълбоководно пристанище Умм Каср още в началото на войната? Защо позволи на коалицията да превземе всички летища и не се опита да защити междуречието на Тигър и Ефрат. Защо не бяха взривени мостовете или минирани пътищата, защо нямаше инженерни заграждения. Не само че не беше взривен нито един мост, но нямаше признаци който и да било от тях да е бил миниран.

Защо повечето части бяха разбити още в местата на тяхното дислоциране преди да са започнали да се движат?

Багдад трябваше да бъде превърнат във втори Сталинград или в първи Саддамаград. Ирак предупреждаваше, че американците ги чакат най-жестоките улични боеве, които ще бъдат втори Виетнам, улиците и домовете ще станат “джунгли” и “блата”. Републиканската гвардия трябваше да защитава градските граници, а специалните части на Републиканската гвардия (телохранителите на Саддам) - вътрешните райони на столицата.

Но Багдад падна бързо, практически без съпротива. Експертите по целия свят недоумяваха как е възможно внезапно нещата да се променят.

Би могло да има два отговора.

Първият е, че стратегията на иракчаните предполагаше да се пропуснат по най-бърз начин американците през територията на страната и да им се даде основното сражение под стените на Багдад. Заради това иракчаните не взривяваха мостовете и не подпалиха нефтените кладенци и нефтозаводите. След струпването на максимално големи сили на противника в района на Багдад иракчаните планираха най-напред да взривят всички близки язовири и да потопят една трета от територията на страната, да затруднят маневрите на тежката техника на окупаторите и да им отрежат пътя за отстъпление. След това планираха да ги ударят с всички съхранени дотогава оръдия, реактивна артилерия и да завършат унищожението с подразделенията на Републиканската гвардия.

Това не стана.

Така стигаме до втория отговор, който засега е хипотетичен и едва ли някога ще бъде проверен, но който също трябва да бъде разгледан. Споменахме за предателството на иракските генерали и за нанасянето на бомбения удар по Саддам и цялото иракско ръководство в южен Багдад.

Но може да има и други варианти. А те гласят, че тази война може да е била загубена още преди да започне, което може да обясни повечето въпроси и нелогични действия и от двете страни. Доколкото една война може да бъде логична. Имаме предвид възможността от задкулисни договорености на върхушките на САЩ и Ирак, след които Саддам Хюсеин, чисто и просто, е предал своята страна и народ, и след като разигра началния стадий на войната с яростната защита на Басра, сдаде Багдад и се скри в страна, която му е дала убежище. В тази версия убежището може да е в Португалия - например Азорските острови, където се състоя последната среща на Буш и Блеър преди войната. Дали тогава не беше обсъждано и убежището за Саддам?

Но дали е възможно съучастие на Хюсеин в игрите на Белия дом? Съмняваме се дълбоко. Но на този свят всичко е възможно след фантома бин Ладен. Още повече, че Саддам преди години беше съюзник на САЩ в района на Залива, през 60-те години беше агент на ЦРУ, а през 80-те - бизнеспартньор на Буш-старши? И защо в Афганистан и Ирак основните сегашни врагове на САЩ са техните предишни марионетки?

Много неясноти имаше около внезапното прекратяване на бойните действия след първата седмица. Странно беше, че Доналд Ръмсфелд и генерал Томи Франкс не казаха нищо по този въпрос. Съмненията се засилиха още в деня, в който, след като американските войски бяха спрени на Ефрат, изведнъж продължиха към Багдад без каквато и да било съпротива. Междувременно Тикрит, който е идеологическия център на режима на Хюсеин, не беше бомбардиран нито веднъж от американците.

По същото време катарската Al Jaseera, позовавайки се на руски разузнавателен източник, съобщи, че иракчаните и американците са постигнали договореност. Първите са се съгласили да не оказват сериозна съпротива, а американците да гарантират на Саддам и неговите близки напускане на страната. Това не изключва и варианта американците, след като са се договорили със Саддам, да са го ликвидирали с бомбения удар - печелившо по всички линии.

Но ако имаше пазарлък, защо не беше направен преди войната?

Ако трябва американците да избират между жив и мъртъв Саддам, със сигурност щяха да изберат второто. Защото този човек знаеше твърде много за САЩ и техните сделки в района от 40 години насам.

Но и мъртвият Саддам е неудобен за САЩ, защото се превръща в герой-мъченик за целия мюсюлмански свят за десетилетия напред.

В контекста на тази версия може да е и обстрелваната от американците на напускащата Багдад колона с руски дипломати към Дамаск. Защо обаче американците обстрелваха кортежа така неумело и глупаво? Какво возеха руснаците в своите джипове? Дали това беше тайният архив на службите на Саддам?

Защо не се разбра за какво Кондолиза Райс беше в Москва? Не е изключено руското посолство в Ирак да координираше иракската армия, използвайки руското космическо разузнаване и подслушване.

Защо иракчаните се изпариха от улиците на Багдад на 8 април, един ден след бомбардирането на споменатия обект в юга на Багдад, а американците спокойно влязоха в Багдад. Това на пръв поглед беше най-правилното решение за съхраняване живота на няколко десетки хиляди невинни иракчани. Но защо именно на 8 април за първи път през последните три седмици Багдад не беше бомбардиран? Експертите знаят, че такова нещо не би могло да стане без някаква договореност между двете страни.

По същия начин американците “уговаряха” и Милошевич, а когато неговият генерал запита американците “а ако не се съгласим” му отговориха: “Тогава в Белград ще умрат 500 000 души.”

Засега обаче нещата около Саддам се развиват по най-неблагоприятния за американците начин и на дневен ред ще бъде основният въпрос “кой все пак победи в тази война”.

На пръв поглед, гледайки доволните физиономии на Буш и Ръмсфелд, отговорът е очевиден. Но не всичко очевидно е вярно. От малко по-различна гледна точка може да се твърди, че загубилите са САЩ и Англия.

Един след друг бяха разрушени фундаментите, заложени от администрацията на Буш под агресията. Буш, Ръмсфелд и Пауъл се издъниха по цялата линия.

Да се опитаме да помислим. Най-важното нещо, което твърдяха Буш и Блеър и горяха от желание да накажат Саддам, беше разработката и укриването на забранените от ООН оръжия за масово унищожение. Това, че инспекторите не ги намериха още повече ядоса Буш и Блеър. Саддам, според тях, ги правеше на идиоти. Трябваше да го накажат. И въведоха в Ирак своите войски и ракети, като по този начин започнаха безпрецедентната по своята наглост агресивна война срещу суверенна държава.

И къде е сега това оръжие, което беше основният повод? Намериха ли го? Не. Кой спечели и кой загуби? Буш и Блеър се издъниха, а имиджът на Саддам расте.

Във Вашингтон и Лондон твърдяха, че има връзка между Ирак и бин Ладен и Ал Кайда. Но никой не можа да ги докаже. И тук е ясно кой печели - след провала на тезата за оръжията за масово унищожение американците концентрираха своите усилия върху идеята за освобождаването на иракския народ от игото на диктатурата. Но и тук последва провала. Цялото население на страната, включително жените, децата, старците и шиитите, тръгнаха срещу окупаторите. Кюрдите на север, според повечето наблюдатели, в момента са мародери, а не народни освободители. Не е изключено те отново да останат извън играта.

Малките групи, приветстващи американските “освободители” жители на иракските градове, само доказват, че навсякъде по света има обидени и лумпени. И кой спечели? Американците? Нищо подобно.

А имиджът на Саддам продължава да събира балове. След провала на първите две мотивации за войната, когато светът разбра, че тя може да е заради всичко друго, но не и заради тях, лидерите на коалицията вече можеха да хвърлят овчата кожа на борци за демокрация и без демагогия да продължат да унищожават най-старата на земята цивилизация, пазеща паметниците на Шумерите и Месопотамия.

Едновременно американците се издъниха и по още една линия. Преди това убеждаваха света, че Саддам ще направи заложници в Багдад жените, децата и старците, и петмилионното му население. Всеки очакваше многомесечна обсада на Багдад, използването на химическо оръжие, бомбардировки, обстрелване с тежки оръжия и т.н. Но Саддам отново не потвърди приписвания му от американците образ. Нямаше обсада на Багдад със стотици хиляди убити. И кой спечели? Пак Саддам.

Ами медиите? Който не слуша - огън. По хотела - с танковете. Когато стана ясно, че коалицията загуби и информационната война, не намери нищо по-добро.

Но защо все пак иракчаните сдадоха Багдад без бой?

Най-вероятните причини са следните.

От първите дни на войната иракските военни започнаха да реализират плана за продължителна съпротива с въвличането на коалицията в партизанска война. Този план предполагаше пълно морално разрушаване на идеологията на съюзниците, върху която те градяха своята агресия. Хюсеин спечели първата - идеологическата част от войната в 100 процента. Той не наруши резолюциите на ООН, не използва оръжия за масово унищожение, не заложи мирното население, пощади историческите паметници в Багдад, не взриви комуникациите, язовирите, остави пътищата, летищата, пристанищата, не беше извършен нито един терористичен акт на територията на страните от коалицията.

В резултат може да се твърди, че Ирак беше моралният победител. Но доколкото си спомняме, няма война в която моралът да е победил.

Сега на дневен ред е въпросът какво ще стане в Ирак след Хюсеин. Най-сигурно ще последва американска военна окупация, която ще подготви марионетен режим, чието признаване ще срещне огромни проблеми.

Всъщност проблемите тепърва предстоят.

Вътрешните сили в Ирак, на които американците разчитат, са никакви. Тази опозиция няма своя история и международна легитимност. В Ирак опозиционните сили са или кюрди, които могат да имат легитимност само на своята територия, или бивши садамовски чиновници, които са избягали от него преди време.

След Саддам, Ирак ще представлява дълго време хаотична система. Там няма сила с опит в управлението.

Шиитите на Ирак, ако се ориентират към Иран (иракските шиити обаче се отличават със своите политически и религиозни възгледи от шиитите - иранци) ще бъдат антиамериканска сила.

Ако кюрдите се ориентират към създаването на независим Кюрдистан ще влязат в конфликт с Турция.

Ако в района има подем на исляма, движението ще бъде ориентирано към Саудитска Арабия или към нещо друго, което не се контролира от САЩ.

Заради това постсадамовският Ирак ще представлява много по-опасна конфликтна и неуправляема ситуация за САЩ. Те ще го почувстват бързо.

Съпротивата на иракчаните ще се засилва, а цената за САЩ и техните съюзници ще расте.

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ