Резултатите от триседмичната война в Ирак ще бъдат дълго предмет на внимателен анализ на военните експерти. Неочаквано бързото й приключване удиви повечето от тях.

От военна гледна точка тези три седмици се делят на два противоположни по своя характер етапи.

През първите 14 дни американското настъпление не можа да превземат нито един град или по-голям обект, избягвайки военните групировки на врага. Това подсказваше каква е истинската цел на американците - колкото се може по-бързо да стигнат до Багдад. През тези три седмици всички аналитици бяха единодушни. Въпреки първоначалните оценки, че Ирак го очаква съкрушителен разгром и режимът ще падне при първите изстрели, изведнъж Ръмсфелд заяви, че кампанията може да продължи няколко месеца до есента. Същото повтори и командващият групировката Томи Франкс. Сривът обаче не настъпи през първите 36 часа. Американците бяха посрещнати с жестока съпротива не само на иракската армия, но и на населението. Първите две седмици не даваха на американците повод за оптимистични прогнози, войната не се развиваше според техния сценарий.

След 2 април нещата се промениха. Най-напред беше скокът към Багдад, след това превземането на летището, накрая влизането в самия град. Всичко ставащо в Багдад напомняше някакъв сговор. Най-добрите и боеспособни части на иракската армия - Републиканската гвардия, бяха отстранени от столицата. Стотици танкове и оръжия не стреляха нито веднъж.

Още по-странни неща ставаха през следващите два дни - американската колона без никаква съпротива влезе в Багдад и след кратко пребиваване там се върна при своите, без загуби.

Интересен отговор се получи по линията на военното разузнаване на Русия, което прехвана радиообмен между екипажите на американски танкове, от които се виждаше, че маршрутът на тяхното придвижване в града е обвързан с някакви “приятели”, които контролират движението на колоната и нейната сигурност. Детайл. Откривайки в една от преките отдалечаващ се иракски танк, командирът на американския “Абрамс” получава заповед да не го преследва и обстрелва. Но срещу групата федаини в една от улиците започва да стреля.

Още по-интересни са записите на преговорите между един от висшите иракски командири с командири на една от ... американските части. “Вие можете да пуснете няколко свои танка в района на улиците Нидал и Порт Саид. Ние няма да стреляме по тях” - предлага иракският генерал.

Това са само няколко реплики от прехванатия радиообмен. Но и те не показват главното. Багдад падна не заради блестяща военна операция. Той беше предаден, сдаден. Сдаден от командването, което трябваше да го защитава. Което пък отново постави въпроса за ролята на Саддам.

На този фон стават ясни и маневрите на американците, техните обиколки, необясними маршрути, тайнствени скокове. Вървеше търговия и отработване на “механизма на доверието”, който трябваше да гарантира на двете страни техните интереси.

На 10 април всичко приключи. Багдад беше сдаден.

Къде е все пак Саддам Хюсеин?

Вероятно неговото тяло лежи в един от хладилниците на една от моргите на армията на САЩ. Американците едва ли ще признаят, че иракският лидер беше унищожен в резултат на предателство на неговото военно обкръжение. Ако се стигне до признаване на смъртта му може да се очаква, че ще стане “случайно” откриване на трупа в някое от бомбардираните убежища. Разбира се, възможни са и други варианти - сътрудничество на Саддам със САЩ, негово бягство - например в Португалия, и т.н. Така или иначе американската версия за “бягството” на Саддам е най-вероятно част от неговото прикриване - на смъртта или на друга комбинация.

От американската победа трябва да се направят и реални изводи, защото за първи път от 12 години техните сухопътни части влязоха в действие.

Най-напред за “плюсовете”. Всичките предварителни прогнози, че американците не могат да воюват на сушата се оказаха неверни. В Ирак действаше добре обучена, дисциплинирана, отлично екипирана и въоръжена с най-съвременното оръжие армия, уверена в своите сили, с висок боен дух в най-сложни условия. Индивидуалната екипировка отговаряше на най-високите съвременни стандарти и позволяваше на войниците да действат по всяко време на денонощието. Това беше реализация на американската концепция за войната на XXI век. Подразделенията бяха наситени в голямо количество допълнителни огневи средства, гранатомети и т.н. Частите и съединенията демонстрираха висока мобилност и способност да действат автономно.

Не се промени подходът на висшето военно командване - главната тежест беше нанасянето на максимално огнено поражение на противника до момента на прекия сблъсък с него. В тази концепция американците са стигнали най-далеч. Това се реализираше с висока корелация между разузнаването и ударните групи чрез единен разузнавателно-ударен комплекс, работещ в реално време.

Американските сухопътни части контролираха обстановката в полосата на своето движение до дълбочина 50-80 км. в условията на иракската пустиня (и на 25-30 км. в условията на европейския военен театър, както беше в Югославия).

Но тази система имаше и недостатъци. Още войната в Сърбия разкри ниската готовност за действие в планински и пресечни местности, където системата на разузнаване не е ефективна и не може да прави селекция между истинските и лъжливи цели. С други думи тя не може да различи придвижващия се танк от камион или линейка. Освен това тези действия се водеха срещу технологически изостанали противници, които нямаха радиоелектронно противодействие и високоточно оръжие, което не може да се каже например за Русия или Китай.

Друга силна страна на американската армия беше високата степен на взаимодействие на различните родове войски на бойното поле, особено с авиацията, което се постигаше благодарение на внедряването във войските на най-съвременни средства на свръзка и целеуказване.

Постоянното дежурство във въздуха позволяваше да се съкрати времето за реакция до 7-10 минути, а в някои случаи ударът срещу иракските позиции беше след 4-5 минути. Обратната страна на този бърз отговор стана така нареченият “приятелски огън”, когато под ударите попаднаха собствени части и войници, които не успяваха да се обозначат или да бъдат разпознати.

Войната в Ирак обаче трудно може да влезе в рамките на новата американска доктрина за водене едновременно на две войни с ниска интензивност в различни точки на света. Защото само неочакваното падане на Багдад предотврати изпращането към района на 45 на сто от всички сухопътни войски на САЩ.

Анализът не може да не отбележи още един важен детайл. Става дума за “потъмняването” а армията на САЩ. Преди 20 години тя беше в 80 на сто “бяла”. През 90-те години този процент падна до 60 на сто. Днес “цветните” са над 50 на сто от числеността й, като при “белите” не по-малко от 20 на сто са от Латинска Америка, Куба и Източна Европа. Това отразява процеса на стремителното спадане на процента на бялото население на САЩ и едновременно - на престижа на военната служба.

Наблюдава се и силно разслояване в армията. Белите преобладават сред офицерския състав и високотехнологичните и добре платени длъжности - пилоти, оператори на оръжейни системи, в подводниците и т.н. Цветните и пришълците от Източна Европа са в сухопътните части, т.е. изпълняват ролята на пушечно месо.

Какво видяхме на бойното поле? Нищо, което да не беше преди това известно. Характерно беше ударението върху действията на подвижните войскови групи на голяма оперативна дълбочина, откъснати от тила и снабдяването, без ясно очертана фронтова линия. Така действаха и руснаците в Чечня по време на войните през 1946-1996 г. и 1999-2001 г., когато групировките на генералите Шаманов и Рохлин настъпваха от Осетия и Дагестан. Разликата беше в мащабите.

Но най-голямата новост в тази война, както в предишната в Афганистан и по-предишната - в Сърбия, беше, че военните действия бяха само прикритие или по-точно подсигуряване на действията на главната движеща сила в тези кампании - използването от САЩ на така нареченото организационно оръжие. Ирак беше победен не от американските бомбардировки или от танковия марш към Багдад, но от същото “организационно оръжие”, чиято тайна вече 15 години е стратегическият know how на американския елит, който първи стигна до очевидни неща. За победата над която и да било съвременна държава не е непременно необходимо да завоюва всяка педя от нейната земя в кръвопролитни боеве.

Има и друг начин. Финансите и промишлеността - това са кръвта и дробовете на всяка държава, и хватката за гърлото може да умъртви всеки борец. Главното е да се хвърли примката. А САЩ имат такива възможности. Всяка съвременна държава присъства по един или друг начин в световната финансова, икономическа и политическа система. Международната търговия, пазарите, банковата система - всичко това са средства за въздействие много по-силни от танковите дивизии и крилатите ракети. Повечето от тези инструменти сега са контролирани от САЩ.

Политическото изолиране на държавите, прекъсването на основните източници за попълване на бюджета им, различните търговски ембарга и икономически блокади - това е първият удар на Америка.

Високоточното оръжие срещу промишлената инфраструктура, енергетика и комуникации е вторият удар.

Разлагането на вражеския политически елит и петата колона - е третият удар.

С тези удари САЩ успяха срещу Сърбия, Афганистан и Ирак.

Главното оръжие на САЩ в съвременния свят не са танковете и самолетите, а денационализирането на американоподобните елити в повечето страни на света. Своят модел те успяха да изнасят и внедрят сред повечето съвременни политически елити. Това нивелиране, “единство” на елитите е може би най-важното постижение на САЩ през последните 50 години. Тук активно се работи и по линията на спецслужбите - събирането на тайни за “черни дни”, разработката на семейни връзки, познати, интереси, пороци, навици и всичко събрано за всички политици и техните семейства.

Но и това има своята обратна страна. Защото още от времето на Римската империя е ясно, че срещу покупката на един политик се появяват поне трима нови врагове, съвкупната мощ на които превишава силата на купения, а купувайки двама се получава пълен раздор сред предателите.

Тази максима вече действа срещу американците заедно с много други фактори.

(Продължение в следващия брой)

 
      ⇨ READ MORE / ПРОДЪЛЖЕНИЕ