Krassimir Ivandjiiski - Красимир Иванджийски
Красимир Иванджийски : информационната война: – 35, 57 и 79 години

Заради струпването на много по-важни събития по света, временно отложих авторската поредица, която започнах в началото на 2024 г.

– за глобалната информационна война и мястото ни в нея, което, в моя случай, може да се определи по следния начин:
- 35 години на издавания от мен вестник "Строго секретно";
- 57 години от моето присъствие въобще в журналистиката;
- и 79-те мои години, които бяха съвсем неотдавна, но предпочетох да не ги отбелязвам на фона други много по-важни събития.

Но, тъй като посоченото по-горе съчетание на три годишнини е без аналог, доколкото знам в съвременната световна практика на журналист, издател и стратегически анализатор, в основните области – икономиката, висшата политика, войната и мира, геополитиката и т.н., съм длъжен да продължа поредицата, докато е възможно не само заради процесите, в които ми се падна да участвам, но и като отговор на онова, което написаха за мен не само приятели преди няколко години: "Ако в съвременна България може да се говори за концепт-портрет, т.е. за образ на интелектуалец, състоящ се от възгледи, идеи, концепции и публикации, на публицист, журналист, политик и аналитик, това несъмнено е портретът на Красимир Иванджийски, който е знаково явление в съвременния български и световен интелектуален елит. Заслугата на Красимир Иванджийски, образно казано, е че той е първият в нова България политически атеист, неограничен от политически догми, идеологии или "общоприети истини", налагащ мотото "Мислете със собствените си глави, разработете собствена технология, за да откриете, предвидите и управлявате процесите, намерете жизнените сили в себе си, а не в илюзиите".

Преведено на по-прост език това означава кое е най-важното в голямата картина около нас и какво е нашето място върху нея.
На първо място това е безпрецедентната информационна война в света през последните 80 години /особено през последните 35/, когато след 1990 г. светът навлезе в много важен и критичен преход от една епоха към друга.

Тъй като работя с информация вече 57 години, мога да твърдя, че информацията се превръща в нова ера на човечеството. Досега нейната истинска история беше прикрита, замазана, излъгана. Но изведнъж бентът падна и информацията се отприщи. Изплува онази – истинската, която воюва с лъжите и измамите на последните 200-300 години на човечеството, а в много отношения и от хиляди години.

Светът стигна до задънена улица и повече не може да живее в идиотизма на западния проект, кулминирал в съвременния либерален финансов фашизъм на англоамериканско-саксонския ционизъм.

Кризата е планетарна, съпротивата срещу нея – също.
В този сблъсък най-важна е информационната война. Изходът не е предрешен. Двубоят е колосален, исторически, космически.
Това е криза на целия предишен световен ред с отказ на цялата досегашна система в мащабите на цялата планета.

В момента се разгръща поредният етап на тази война.

Светът навлезе безповратно в ерата на "алтернативните медии", за да стигнем до днешния ден, когато с чиста съвест мога да напиша, че направеното от нас през отминалите 34 години е един от важните информационни и аналитични агрегати, феномен, какъв не е имало в българската и световна публицистика и аналитичност.
Какво ще бъде по-нататък?

Приближаваме се към така наречения End Game, сходна с обстановката преди Първата и Втората световна война.
Дисбалансите родиха криза, която води към тектонични промени.
Това е най-важно за мен – че и в световен мащаб доказахме, че е възможна такава медия, с няколко други, която през последните З4 години оформяше, наред с други, най-напред течението, а след това реката на алтернативните медии, които вече са определящи, и че нашата информация, разработки, идеи, знания, опит и равнище свършиха добра работа.

Става дума преди всичко за сблъсъка с новите глобални медийни монополисти – печатни и преди всичко електронни – Google, Facebook, Twitter /преди Х/; Instagram, YouTube, Wikipedia и др., които се превърнаха в най-свирепото средство на цензурата на неофашизма на глобализма т.е. на глобофашизма.

96 процента от световния информационен медиен пазар служат на електронните и печатни слуги на новия световен ред.
95 процента от него се определят вече от изкуствения интелект, базиращ на споменатите медии.

Такъв монопол нямаше и основният идеолог на Хитлер - Гьобелс.
Такива Fake News - лъжливи новини, човечеството не помни.
Но срещу тях е укрепващият поток на истинската информация и алтернативните медии /алтмедиите/.

Защото, ако има някакво място, в което глобалната мафия е уязвима, това е именно при информацията. Това е войната на плутокрацията и мафията, т.е. на властта на една малка престъпна група, 6-те глобални корпорации, които контролират 96 процента от медийните изходи в САЩ и в света, и които сами се определят като официални, основни, главни носители на истината, въпреки че са елементарни професионални лъжци.

Присъединиха се и известните "специални централи", които могат да съществуват само в света на лъжата и измамата. И двете групи усетиха екзистенционалната заплаха и започнаха атаката срещу алтернативните медии.

Тенденцията се засилва. Колкото повече "официалните медии" губят влияние, толкова повече алтернативните ще го печелят.
Промиването на мозъците вече не работи. Лъжливите "официални медии" не могат да определят реалността. Дебилизирането на хората и унищожаването на човешките ценности - на семейство, работа, образование, религия, вече не върви. Отблъскването от дъното започна.

В момента сме в епицентъра на тектоничния сблъсък. Това е най-важната война на човечеството. И тя няма да завърши мирно. Преминаваме през събития с библейски или най-малкото с исторически пропорции.

Нарекоха кошмара около нас "демокрация", либерален или неолиберален капитализъм или глобализъм. Но всъщност става дума за система на абсурда, за системен абсурд или абсурдна система.

Най-точното е система на абсурда, която доведе планетата до екологична гибел, като човекът стана несъвместим със Земята. Заради това бунтът е срещу тази абсурдна система.
И в двата случая системата е врагът. Това е системен срив. Тази система повече не може да съществува. Наблюдаваме нейната смъртна агония.

Човечеството стигна до задънена улица на своето развитие по всички параметри.

Човекът беше превърнат от системата в животно и излишен лумпен.
Вижте какво става около вас. Това е фашизъм. В новите условия - неофашизъм, унищожение на 6-7 милиарда "излишни хора".

                                                        ***

Много вода изтече под моста на времето откакто тръгнахме по непрокарани пътеки, за да стигнем до сегашния момент и до основния феномен на нашето време – алтернативните медии.
В началото бяхме малцина в целия свят. Ще спомена някои имена, които въобще не сте чували, но които бяха истинските пионери - Орлин Граббе, Шърман Школник, Линдън Ларуш и др. - по-малко от десетина, които чрез "периферни медийни изходи" бяхме стигнали до извода да бъдат лишени "основните медии" от техния информационен и исторически монопол.

Постепенно се присъединиха нови хора и идеи, за да се оформят т.нар. алтернативни медии, които вече доминират и са политикоопределящи.

Направеното от нас през отминалите 35 години е един от важните информационни и аналитични агрегати в световната публицистика и аналитичност.

Станахме професионалната позиция срещу преобладаващата политическа и медийна халтура.

Изпреварваме събитията с 10-15 години с мега преглед и анализ, който интегрира геополитически, икономически и военни аспекти.
Станахме пионери на геополитиката и геоикономиката в Европа.
Преди години на първата страница на вестника написах "Вестник не за всеки", т.е. за хора, които могат да мислят, които разбират реалностите и могат да правят причинно-следствена аналитична връзка между предишните и "новите" времена.

Днес бих добавил, че това е вестникът на съпротивата, упоритостта и издръжливостта.

С тези 359 броя вестникът е най-старият и най-независим след 1990 г. - като периодика, в България и една от най- свободните и независими творчески лаборатории в Европа и света.
В досегашните 359 броя на вестника се крие фундаменталната документация на политическата и обществена еволюция на нашето време.

Големите картини в галериите могат да се обхванат напълно само когато се отдръпнем по-далеч от тях, за да видим детайлите и тяхната композиция.

Така е и с онова, което правим. За да се разбере неговият мащаб и размах е нужно да измине време.

Именно заради това по-долу ще се спра накратко на някои мои книги, благодарение на които се оказах с тях на точното място в точното време, без даже да съм си давал сметка тогава за това.
Първата от тях беше

"Мао и другите".

През 70-те години единствената книга, издадена в България за Китай през 1978 г. /от Военно издателство/, беше "Мао и другите" на известния полски специалист по Китай и Далечния изток Станислав Гломбински, с мое съавторство и превод, съобразени с тогавашните политически и идеологически реалности. Какви бяха те?

Ще ви върна накратко към онези години. Отношенията на СССР и източно-европейския социализъм с КНР бяха много сложни. Особено след събитията между СССР и КНР на Усури през 1969 г.
В пропагандата ни КНР, а и на повечето соц. страни, измести даже САЩ като "враг № 1". "По-особена позиция" от тях запазиха Румъния – на Чаушеску, Албания – на Енвер Ходжа, и СФРЮ – на Тито.

Но постепенно емоциите отстъпиха и трябваше да започне затопляне. Това беше и темата на тогавашните закрити идеологически съвещания на най-високо равнище.
На тях беше решено то да започне, или поне да се опитаме, и от София. Така ставаха някои неща по онова време.
В официоза "Работническо дело" тематиката за СССР и Китай минаваше "през мен", като редактор. Предложих на Политбюро /да, там се взимаха решенията/ да издадем книгата на кореспондента на Полската информационна агенция /РАР/ в Пекин Станислав Гломбински.

Решено беше издателят да не е Партиздат, а Военното издателство. Това трябваше да бъде една от първите лястовички за затоплянето.
Не беше толкова важно съдържанието на книгата. По-важен беше самият факт на нейното издаване, което допринесе за разведряването и нормализирането на отношенията между социализма в Източна Европа и КНР.

Друга моя книга

"Куба. Бъдещето е наше"

днес бих озаглавил "За срещите с Фидел Кастро в Куба, Етиопия, Юга на Африка".

Първата ми среща с Фидел Кастро беше през 1975 г. в Етиопия.

Защо там?
Куба и лично Фидел Кастро имат огромна заслуга за помощта за национално-освободителните движения в редица африкански държави – Гвинея-Бисау, Гана, Либия, ЮАР, Намибия, но преди всичко Етиопия, Ангола, ЮАР и Намибия.

Бях за първи път в Етиопия като кореспондент на "Работническо дело" през 1975 г., когато Менгисту Хайле Мариам начело на DERG – Временният военно-административен съвет, свали императора Хайле Селасие, и промени вектора на развитието на тази страна.
САЩ организираха локална война срещу Етиопия, като насочиха режима на съседна Сомалия – начело със Сиад Баре, срещу Менгисту в пустинята Огаден.

Войната беше спечелена от Етиопия, благодарение на помощта на СССР и Куба. Помагаше и България. Съветски самолети с оръжия кацаха на всеки 20 минути в Адис Абеба, а Фидел Кастро изпрати на Куба около 11 000 военни и 600 съветници.

По онова време Фидел посети Етиопия,, за да се срещне с Менгисту. С това съвпадна и една от моите африкански командировки. Можах да се приближа и до двамата, което в тогавашните реалности си беше подвиг.

Няколко месеца по-късно – през 1976 г., вече имах възможност да се срещна с Фидел Кастро, с Раул Кастро и с Рамон Кастро, с почти цялото Политбюро на ЦК на ККП и с най-важните министри, /да не забравя и невероятните кубински спортисти Хуанторена и Теофило Стивенсън/ благодарение на огромната помощ на тогавашния главен редактор на "Гранма" – орган на ЦК на ККП, Хорхе Енрике Мендоса, съратник на Фидел.

Тогава посетих Хавана, Сиенфуегос, Матанзас, Плайа Хирон, Варадеро, Острова на младежта, и, разбира се, Тропикана.
Мендоса, един невероятен човек, беше и жесток пушач по онова време /както и аз/ и се радваше, че му носех няколко кашончета български цигари и някоя бутилка коняк "Плиска". Ситуацията в Куба тогава беше тежка, заради ембаргото на САЩ, но духът им беше според стандартите на Фидел и Че Гевара. И тук не беше тайна, че от средата на 70-те години отношенията на източноевропейските страни и социалистическа Куба не бяха в най-добра кондиция.

Радвам се, че за подобряването им даде скромен принос и една от моите книги, издадена през 1977 г. от Партиздат – "Куба: бъдещето е наше", в която описах срещите със споменатото по-горе кубинско ръководство, особено в политическата и икономическата част.
Срещите ми с Куба продължиха, отново в Африка, където през периода 1985 – 1990 г. бях кореспондент на цяла Африка на "Работническо дело" с офиси в Адис Абеба и Хараре.

И именно в Хараре на 1-6 септември 1986 г. се бяха събрали главите на 101 държави от които 51 от Африка, на поредната конференция на необвързаните. Фидел, който до тогава беше глава на конференцията, предаде този пост на лидера на Зимбабве Робърт Мугабе, като насочиха цялата политика на движението срещу режима на апартейда и расизма в ЮАР /и в Израел/. Също така на целия свят.

Тогава не само успях отново да стисна ръката на Фидел, но и да спестя на ЦК на БКП 20 000 долара като закупих обзавеждането на кореспондентския пункт на вестника в Хараре с доста евтина лека кола от… охраната на Фидел, който беше пристигнал в Хараре с цял батальон охрана със съответната логистика. Цените бяха наистина братски.

Това бяха годините, когато с решаващата помощ на Куба Движението за освобождение на Ангола – MPLA, успя да победи подкрепения от ЮАР и от САЩ Жонас Савибми. За тази цел Куба изпрати в Ангола свой корпус, като прие за обучение в Куба над 2,4 милиона анголци.

През 70-та и 80-те години имах възможност да отразявам и визитата на Кастро в България и други соц. страни, както и присъствието му на конгресите на братските партии в СССР, България и другите соц. държави. В Москва даже споделих, че трибуната на конгреса на КПСС повече отива на Фидел, отколкото на застарелия вече Брежнев, заради което имах и доста неприятности.

И след 1990 г. в рамките на възможностите, продължих да следя ситуацията в Куба и Африка, като може би първи написах за опита на Горбачов да отстрани Фидел Кастро от достъпни тогава и днес източници.
За щастие Горбачов не успя, както и в Китай.

"Няма безименни герои"

Става дума за книгата ми "Няма безименни герои" за Афганистан, издадена от Военно издателство – София, след визитата ми в Кабул през 1985 г. във връзка с 6-ата годишнина от Априлската революция на афганистанския народ и борбата с контрареволюцията и военния заговор на САЩ и проамериканските режими в Близкия Изток срещу тогавашната Демократична република Афганистан.

С тази книга затварях един етап от моята журналистическа кариера.
Освен това тя беше написана в много важен за Афганистан период, който беше обобщен в интервюто ми с Бабрак Кармал в Кабул /с когото се бях срещал и по-рано, през 1979 г., когато беше посланик на Афганистан в Прага – ЧССР/, и който през 1985 г. вече беше в Кабул генерален секретар на ЦК на НДПА, министър-председател и председател на Революционния съвет, като по този начин беше и държавен глава на Афганистан.

Интервюто с Кармал беше в малкия му кабинет в Кабул, бюро, заседателна маса за седем души и библиотека на стените.
Както обикновено, тъй като бях и пратеник на тогавашния официоз, задавах и някои допълнителни въпроси, идващи пряко от висшето ни държавно и партийно ръководство. /б. а. – Същото се отнася и за интервюто, което взех няколко седмици по-късно в Делхи с премиера на Индия – Индира Ганди, няколко дни преди да бъде убита./

Що се отнася до интервюто с Бабрак Кармал през 1985 г. в Кабул, обсъждахме и няколко въпроса, както се казва "извън протокола", а именно:
- че войната в Афганистан вече беше спечелена от СССР и само предателство на върха в Москва би могло да провали /което се случи при Горбачов/;
- че само англичаните знаеха от собствен опит какво означава да затънеш в Хиндокуш, където бяха загубили две войни, заради което успяха /отново чрез предателство на върха в Москва/ да набутат там СССР, без да има нужда за това;
- че от Афганистан и наркотиците започна симбиозата ЦРУ – Федерален резерв на САЩ при Буш – старши, т.е. печатането на кухи наркодолари и прането им през основните западни банки, което не можеше да не свърши с краха на западната финансова система, който става сега пред нашите очи;
- че Афганистан исторически беше и е един от най-важните маршрути по китайския "Копринен път", а в новия му вариант – на "Един пояс, един път", което обяснява както станалото в тази държава, така и онова, което предстоеше там, за да стигнем до днешната ситуация.

В края на интервюто Бабрак Кармал ме запита "Доволен ли си?"
"Разбира се – отговорих. След такъв разговор ние, журналистите казваме, че вече можем да излезем в пенсия". бях само на 38 години и доста "подскачах", на което Бабрак искрено се засмя: "Не бързай, все още си млад и имаш много още да се мъчиш в тази професия. Ще се видим пак."

И на прощаване ме разцелува.
За съжаление нито той позна, нито аз . Повече не се видяхме, а аз не се пенсионирах.

Бабрак Кармал беше елиминиран няколко месеца по-късно, без да има някакви обективни причини за това.
А аз продължавам да се мъча в тази професия и до днес, като в мъглата на времето ми се губят все повече контурите на наистина важни събития от близкото минало.

Но Кабул запомних и заради нещо друго – думата "амеба".
"…Болките са внезапни и страшни. Притъмнява в очите. Човек го залива студена пот. Повръща му се и има ужасно разстройство. Силите го напускат като от спукан балон. Мисли, че има рак на стомаха и че краят наближава.

Тези чувства ме споходиха за първи път именно през 1985 г. в Кабул, когато наред с интервюто с Бабрак Кармал трябваше да прочета няколко лекции пред местни журналисти, да се видя с някои стари колеги от СССР и от други соцстрани.
Домакините от Кабул ме изкарваха извън града по пътища, които не бяха минирани или обстрелвани, за да наблюдаваме онази война. Една вечер ми дадоха официална вечеря в най-добрия им хотел. В местните условия това беше малка пържола със зелена салата.
През нощта светът се завъртя пред очите ми. Болките бяха внезапни и страшни. Започнаха спешно да търсят лекар.

В съседната сграда беше отседнал гостуващият тогава танцов състав на Таджикистан, който обикаляше съветските поделения. С тях имаше и един лекар, когото почти не видях в трезво състояние.
Но въпросът му беше уместен: "Какво си ял на вечеря? Салата ли? Именно там е била."
"Какво е било там?" – запитах, с надежда, че все пак ще оцелея.
"Амебата, не се бой, ще те оправим".
Тогава бях типичен пример на наивник, въпреки че наближавах 38 години, който даже не беше чувал за този високотоксичен моноклетъчен микроорганизъм, който попада чрез разни недобре умити растения в стомаха и може да направи големи поразии.

След това вече знаех какво да правя, но въпреки това, амебата ме споходи още няколко пъти – в Африка и Азия. Но аз вече знаех как да я посрещам. Вече не бях наивник. Сам се справях с нея.
Тогава в Кабул лекарят ме изпрати в местната лаборатория за анализ. Тя потвърди – Entamoeba Histolytica. Дадоха ми лекарство. След два дни този убиец на вътрешните органи го нямаше. Край.
Но, не съвсем.

Остана страхът. От една страна нищо ми нямаше. От друга – нещо вътре се беше загнездило и всеки момент можеше да ме удари.
По-късно, в Адис Абеба, едва предпазихме сина ни, който, когато работех там, беше още малък, за да разбере какъв подлец е тази амеба.

Африканската амеба е по-различна, не винаги се усеща. Поради това сее смърт. Там няма лекарства или болните отиват твърде късно на лекар.

В Южен Йемен, където тогава ходих няколко пъти да отразявам поредното избиване между фракции в тамошната партия, обикновено нямаше вода за пиене. Амебата ме тресна отново. Диагнозата беше същата – Entamoeba Histolytica. Сашо Стоянов, мой стар приятел, тогава ме закара на местния лекар, който се усмихна. "Не се бой. Ще ти дам по-силно лекарство."

След това при пътуванията в Африка – Мозамбик, Лесото, Ангола, Намибия, ЮАР, Замбия, Заир, Судан, Джибути, Сомалия и т.н., където пътувах, за да отразявам помощта ни за местните партии или помощта на американците за други партии, винаги носех в чантата си лекарство.

Вече бях свикнал с амебата. Не можеше да ме изненада. Поне така си мислех.

Лекарите ме успокояваха: "Имаш късмет. При теб болестта винаги е в остра клинична форма. Усещаш я на първата секунда. Това е добрият вари

ант. По-опасно е когато не я усетиш въобще тази гадина."

Споменах за Йемен /Южен/ до който журналистическите ми пътища ме отведоха няколко пъти през 70-те и 80-те години и за който книгата ми,

"Всичко за Йемен"

която беше написана, но не беше отпечатана "поради някои съображения".
Какви бяха те, още повече, че повечето от тях се отнасят и за днешен Йемен, който отново е на първите страници.
Вероятно съм един от малцината, а може би и единственият жив журналист, който може да направи връзка на миналото и сегашната война в Йемен. И около него..

Ще се опитам да направя това.
... Нищо ново под слънцето. Тази битка е от столетия. От едната страна на стратегическия Аденски залив е Йемен.

По средата - през пролива Баб Ал Мандеб, минават главните търговски и нефтени маршрути на планетата. /Това, наред със Суецкия канал и Ормузки пролив в Персийския залив са най-важните морски нефтени търговски пътища./

Англичаните са били тук от времето на наполеоновите войни, като тяхната военна база в Аден е контролирала пътя до Индия. И обратно.

В средата на ХХ век южнойеменците изпъдиха англичаните, на чието място се появиха СССР и социалистическите страни, в това число и НР България.

Независимост Южен Йемен /предимно сунитски/ получи на 30 ноември 1967 г. и избра социалистически път.
Северен Йемен /предимно шиитски/ пък остана под влиянието на САЩ и Саудитска Арабия.
Оттук нататък това четиво изисква повишено внимание.
Ще ви разкажа отново една история, която е напълно непозната не само заради имената в нея, но и която залегна в неиздадената ми книга. Може би именно заради нея.„

                                            ***

…В средата на 70-те години в Южен Йемен, който вече се наричаше Народно-демократична република Йемен, президент беше Салем Рубея Али, генерален секретар на Националния фронт (т.е. главен идеолог) – беше Фатах Исмаил, а премиер – Али Насър Мохамед.
През 1977 г. бях в Аден и имах възможност като журналист от тогавашния официоз „Работническо дело“ да се срещна с всички от споменатото по-горе ръководство – президента, премиера и идеолога. Задачата беше да се разбере, ако е възможно, какво става между тях, тъй като бяха затънали в типичните за онова време междуособици кой е по-голям приятел на СССР и на социалистическите страни.

От тримата, Али Насър Мохамед за довиждане ми направи интересен подарък – златен часовник.

Няколко месеца по-късно президентът Рубея Али беше свален и екзекутиран на 26 юни 1978 г.

Президент стана споменатият Али Насър Мохамед, а премиер – идеологът Фатах Исмаил, който през есента стана и генерален секретар на новата Йеменска социалистическа партия.

Спомням си, че от онова посещение в Аден през 1977 г. нямаше как да се върна, тъй като бяха прекратени всички полети до Аден и въобще от Южен Йемен. В Аден ме взеха руснаци с военен самолет до Кайро, където още на пистата ме арестуваха египтяните, тъй като руснаците нямаха права за кацане. След около 10 часа египтяните ме пуснаха, но не забравиха, според местните обичаи да ми вземат всички пари.

Но подарения златен часовник ми оставиха (него ми го откраднаха български цигани след 1990 г.).
Междувременно в Южен Йемен междуособиците във върховете продължаваха. През 1980 г. партийният лидер и премиер Фатах Исмаил замина за лечение в Москва. Али Насър Мохамед стана и генерален секретар и напрежението между двете групи растеше.

През 1985 г. Исмаил се върна от Москва и беше избран за секретар на ЦК, което не се хареса на Али Насър Мохамед.
И настъпиха страшни събития, които бяха причина за мое ново посещение в Аден. Ставаше дума за кървавата баня в Аден, разиграла се на 13 януари 1986 г. за заседанието на тяхното Политбюро, след което десетки хиляди йеменци загинаха, инфраструктурата на страната беше унищожена и около 100 000 емигрираха в съседен Северен Йемен.

Каква беше причината? Президентът Али Насър Мохамед губеше позиции спрямо завърналия се от Москва Фатах Исмаил и неговата група „опозиционери“. Страхувайки се да не загубят властта, на 13 януари 1986 г. за 10 часа сутринта на заседанието на Политбюро Али Насър Мохамед не се появи, но изпрати своята охрана, които, влизайки в залата, където бяха всичките „опозиционери“, откриха по тях стрелба с автомати.

„Зала“ е пресилена дума, тъй като ставаше дума за стая 6 х 6 метра, с маса за 13 души, а в единия ъгъл и малка масичка на стенографката. В престрелката (военните знаят какво е да се стреля от 1-2 метра с „Калашников“) „опозиционерите“ бяха избити. Оцеля само Али Ал-Бейд, бъдещият глава на НДРЙ и на партията.
След тези събития в цялата страна започнаха кървави сражения. Всички посолства, в това число на социалистическите страни, бяха евакуирани. Останаха само пазачи и стажант-дипломати. Никой не знаеше какво и защо става.

По това време – 1984-1990 г., бях кореспондент в Адис Абеба.
В тогавашното разпределение на отговорностите в рамките на Варшавския договор, Южен Йемен беше в „българската сфера“, още повече, че някогашната военна база на англичаните в Аден стана важна съветска база заради същите причини, заради които беше важна за САЩ и Англия.

Как стигнах от Адис Абеба до Аден /отново нямаше самолети/, през Джибути и през пролива Баб-ал-Мандеб ще разкажа друг път. Препоръчвам на сценаристите на 007 – Джеймс Бонд да ми се обадят. Фантазията им е бедна в сравнение с това, което тогава се случваше.

В Аден бях първият журналист, който беше допуснат до „мястото на събитията“, т.е. до стаята за заседание на Политбюро.
Картината не беше много приятна. Мозъците им бяха още по стените. Вероятно не бяха забелязали и отрязания с автоматичен откъс десен крак на стенографката, останал под нейната масичка.
В 3 часа през нощта ме закараха на среща с бъдещия ръководител на НДРЙ Али Ал-Бейд, който през цялото време лежеше, не заради неуважение, а защото беше ранен в седалищните части по време на стрелбата на споменатото заседание. Все пак се беше отървал.
Онова, което трябваше да стигне от този разговор до света, стигна. Този път никой не ми подаряваше часовници.

Няколко дни по-късно, на погребението на изпоразстреляните, видях Илич Рамирес Санчес - Карлос (Чакала), с когото се познавахме от няколко години по-рано от Прага, и на който от 100 метра личеше, че е манипулиран от... Моссад.

През октомври 1986 г. фактически ръководител на Южен Йемен стана Ал Бейд, който се опита да стабилизира страната. Щеше да успее, ако не беше крахът на СССР и социализма. Южен Йемен остана без съюзници и беше глътнат от Северен Йемен.
Но и днес става дума за контрола на морските пътища от Индийския океан, Персийския залив, покрай Аден, през Суецкия канал, Средиземно море и Европа. Един тесен морски пролив, контролиращ половината свят.

Стратегическото значение на Африканския рог не се е променило и до днес. През 1977 г. Картър издаде декрет за създаването на глобални мобилни военни сили, които през октомври 1979 г. бяха официално наречени Сили за бързо разгръщане (RDF).
Районът на тяхното първо насочване бяха Сомалия, Египет, Оман и Кения.

Преименувани на 1 март 1980 г. в Обединени сили за бързо разгръщане (RDJTF) те обхванаха целия Персийски залив, Египет, Судан, Джибути, Етиопия, Кения, Сомалия, Афганистан, Бахрейн, Иран, Ирак, Кувейт, Оман, Пакистан, Южен Йемен, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Северен Йемен. Това означава, че „отговорността“ им беше от Средиземно море, източния бряг на Африка, до западния бряг на Индийския субконтинент.

Един месец по-късно – през април 1980 г., в отговор на тази геополитическа опасност СССР изпрати свои части в Афганистан. САЩ използваха това, за да плашат, че СССР иска да завладее нефтените залежи на Близкия Изток. Бжежински обяви своя доктрина, че „съветите трябва да останат далеч от Персийския залив“.

Именно това САЩ използваха като оправдание за двете войни срещу Ирак – през 1991 г. и 2003 г., и за тяхното сегашно масивно военно присъствие в Персийския залив и агресията срещу Иран.
По времето на Рейгън Силите за бързо реагиране бяха превърнати в Централно командване (CENTCOM) – първото ново регионално военно командване на САЩ след Втората световна война.

Централното командване имаше в своята зона за отговорност Афганистан, Бахрейн, Египет, Иран, Ирак Йордания, Казахстан, Кувейт, Киргизстан, Ливан, Оман, Пакистан, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Таджикистан, Туркменистан, ОАЕ, Узбекистан, Йемен и района от Червено море, Персийския залив и западната част на Индийския океан. Доскоро обхващаше Джибути, Египет, Еритрея, Етиопия, Кения, Сейшелите, Сомалия и Судан, докато всичките 53 африкански държави не преминаха към новото Африканско командване през октомври 2008 г.

CENTCOM беше основната военна сила във войните срещу Ирак – през 1991 г. и 2003 г., и в инвазията в Афганистан през 2001 г. Ирак и Афганистан продължават да са в зоната за отговорност на командването. То има бази в Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман, Пакистан, Централна Азия и до неотдавна в Джибути. Оперативната зона фактически е от Персийския залив и Ормузкия пролив, където преминават 40 на сто от световния нефт, до Аденския залив, откъдето преминават 15 на сто от световното корабоплаване, и до Малакския пролив – откъдето пък преминават 25 на сто от световната търговия.

На този фон ставащото в Йемен и в района е по-разбираемо.
Става дума за световния нефт и за контрола над морските пътища от Индийския океан и Персийския залив, край брега на Сомалия през Аденския залив, Суецкия канал, Средиземно море и Европа.
Това е война, чието изостряне се очакваше отдавна.
Събитията в района на Африканския рог още тогава даваха основания да се предполага, че САЩ и техните съюзници започват да формират нова система за нефтеното си подсигуряване. Което се и случи.

                                      ***

След тази ретроспекция да се върнем към днешния ден, в който търсенето на споразумение за ядрената програма на Иран, войната в Украйна, действията на Саудитска Арабия на нефтения пазар, излизането на Китай на първо място като нефтен вносител и ставащото в Йемен създават нова картина и формират поток, който силно влияе и ще влияе върху световната икономика и геополитика.
В новата геополитическа разстановка на силите изострянето на ситуацията в района беше неизбежно. Йемен отново се превърна в свръхгореща точка.

Иран и по-рано помагаше на шиитите в Йемен. Хутите са военно крило на една от шиитските секти на зейдитите. Названието на сектата идва от името на Зейд Ибн Али, внук на Хюсеин, петият брат на шиитския имам Ал Бакир. Зейдитите живеят предимно на север на Йемен и са около една трета от 25-милионното население на страната. Сунитите са предимно в юга и западната част.
Всъщност хутите бяха в Йемен отдавна, но едва след активирането на САЩ, в това движение започнаха реалните успехи, взеха страната под контрол и излязоха на границите на Саудитска Арабия и на брега на пролива Баб-ал-Мандеб. Отвъд границата е Източната провинция на Саудитска Арабия, където се добива голяма част от саудитския нефт, и която е населена предимно с шиити. От гледна точка на САЩ и Риад, Иран излезе на стратегически мега важния пункт на брега на Червено море.

Това е и сериозна заплаха на Израел и неговите подводници, минаващи по този маршрут към Персийския залив.
Така се стигна до откритата военна агресия на Саудитска Арабия, САЩ и Израел срещу Йемен.

В момента тази война продължава.

Що се отнася до Близкия Изток – това е още една крачка към пълния хаос в региона. На карта отново е съдбата на целия Близък Изток.
За да няма недоразумение САЩ официално заявиха, че войната в Йемен е и "тяхна война". Всъщност никой не се е съмнявал, че могат да липсват и в тази война.

Така стигам и до
"В юга на Африка"

и до книгата, която и до днес продължавам да пиша.
Втората половина на 80-те години беше най-важният период на борбата в ЮАР срещу апартейда. Той завърши сравнително успешно благодарение на тогавашните социалистически страни, в това число и на България.

Това бяха годините на огромния политически и военен сблъсък между социализма и капитализма.
Сблъсъкът беше колосален. В ЮАР и района се решаваше съдбата на цяла Африка, на Третия свят, на национално-освободителните движения. И отгоре на всичко, на диамантите и златото на планетата.

Заради това пренесох кореспондентския пункт на "Работническо дело" от Адис Абеба в Харара, с тихото одобрение на Тодор Живков и Милко Балев, въпреки договорките им с Менгисту "да сме само в Адис Абеба".

В юга на Африка ставаха най-важните неща. Това беше епицентърът.

Най-важни бяха контактите с тогавашните лидери на Африканския национален конгрес – АНК, който беше нелегален в ЮАР – Оливър Тамбо, Тхабо Мбеки, секретарят на компартията Джо Слово.
ЮАР беше под тотално политическо и медийно ембарго.
През 1984 г. поех риска като първи журналист от социалистическа държава да вляза в ЮАР. Това в онзи период беше нещо немислимо. Журналист от социалистическа страна, базиран в Адис Абеба и Хараре, да бъде допуснат официално в ЮАР.

Подчертавам – официално, защото за първи път режимът в Претория положи виза в служебен паспорт на представител въобще на соцстрана /виж факсимилето/ с което показаха, че предпочитаха каналът да преминава през нас /което съвсем не се хареса на тогавашното ционистко обкръжение на Горбачов/.

Подчертавам "официално" и защото означаваше създаване на паралелен канал към ЮАР, и възможност за независима оценка на ставащото там, и в района. Още повече, че вече имаше признаци, че и тази революция ще бъде открадната от Рокфелер, Ротшилд и Опенхаймер и че автентичната вътрешна съпротива на милионите чернокожи ще бъде манипулирана /не без съгласието и на Горбачов/. Парадоксално, по подобен начин беше манипулиран и режимът в Претория.

Така или иначе, след посещенията ми в ЮАР през втората половина на 80-те години беше прокаран уникален канал за контакти. Ситуацията беше такава, че постепенно канала оформих като политическа "Операция Кейптаун".

Що се отнася до Мандела, през онези години само аз от всички медии на "северната страна на фронта" поддържах връзка с жена му – Уини Мандела, която живееше в "черното" предградие на Йоханесбург Совето, където също като пръв журналист извън ЮАР успях да посетя. Телефонът й беше 2711-9365-492. Запазил съм го случайно.

За контакта би трябвало да знае и Нелсън Мандела, който тогава беше в затвора на остров Робен, срещу Кейптаун.
За всеки случай, военното контраразузнаване на ЮАР, при едно от посещенията там, ми беше подготвило такава провокация, че историята със Сергей Антонов щеше да е приказка за лека нощ. Но в последния момент се отказаха от тази глупост.

Репортажите ми от ЮАР бяха препечатани по целия свят. Това беше безпрецедентно събитие, което се използваше както от нас, така и от тях. Появи се и готовност на Претория да ми уредят среща с Мандела.

Бях и първият лектор от Изтока, който, наред със срещите с хората от АНК в района, беше поканен да чете лекции в Университета в Стеленбош до Кейптаун.

В целия този огромен сблъсък България участваше най-активно и, ако СССР не се беше срутил, щяхме да имаме огромни изгоди. Но бяхме станали толкова силни, че започнахме да пречим.
Тези няколко години наистина мерих пулса на историята, като в личен план съм доволен, че останах все пак жив (и семейството ми) и относително здрави.

Обърнете внимание на факсимилето на секретното решение на Секретариата на ЦК на БКП от 1985 г. /долу/ за откриване на корпункта на "Работническо дело" в Хараре /Зимбабве/.
Самото решение ми даваше карт бланш за напълно самостоятелно действие и за напълно самостоятелна преценка на действията.
Всички български посолства и консулства в Африка бяха длъжни да ми предоставят информацията, с която разполагат по всички въпроси. На практика не винаги беше така, което усложняваше ситуацията.
Заповедта за "маргинализирането" ми дойде лично от… Горбачов. И продължи след 1990 г. от Луканов, заради други причини, заради които още през 1988 г. Живков се беше разпоредил Луканов да бъде арестуван.

Работехме по целия свят с колеги – руснаци, чехи, поляци, сърби, румънци, немци, англичани, американци. И особено с кубинците в Африка.

Не става дума за някакви глупости за "шпионажи", а за сериозна политическа, информационна и аналитична работа. Шпионажите са за филмчетата на Холивуд. Истинските неща не ставаха и не стават така. Ставаха и стават със сериозен анализ и мислене.

                                          * * *

И накрая няколко думи за истинската журналистика и реалността, за репортерството, което е залегнало в моите книги – отпечатани и все още неотпечатани.

Както споменах преди време, от средата на 70-те години ми се случи да работя в Етиопия, Ангола и другаде в Африка с полския журналист Ришард Капушчински, който почина през 2007 г. на 74 години и остави няколко забележителни книги – репортажи.
Съдбата ни срещна, когато Капушчински пишеше своите "Императорът" – за етиопския император Хайле Селасие, или "Шахиншахът" – за шаха на Иран Реза Пахлави, през 70-те години.
Към средата на 80-те години Капушчински преброи, че е участвал с репортажи на място с 27 революции, преврати и т.н., предимно Африка и Латинска Америка.

В края на 90-те години намерих време да преброя колко революции, преврати, контрапреврати, войни, заговори и т.н. съм отразявал на място. Бяха доста повече от тези на Капушчински и на повече места. Освен в Африка и Латинска Америка, в Европа и Азия.

Но Капушчински имаше едно предимство – той беше привърженик на прекрачването на границата между репортажа и фикцията, т.е. така нареченият „литературен репортаж“, в който, към истините прибавяше и фантазия или хипотетични събития, в които е участвал, т.е. минаваше във фиктивна реалност.

При мен беше обратното. Заради характера на моята журналистика и публицистика, базираща преди всичко на реалностите, не можех да си позволя „литература“, тъй като във всеки момент подлежах на проверка, като в повечето случаи не можех да напиша и онова, което бих могъл да напиша.

                                         * * *

Разбира се, всяко начало има и край. Вероятно скоро ще стигнем до момента, в който ще спрем поради житейски причини.
Няма да сме нито първите, нито последните, които ще слязат от тази неблагодарна хамлетовска сцена.

Сега отново е момент да се "събират камъните". И ще извикат: "Страж, колко е часът?". А той ще отговори: "Още е нощ, но вече съмва".

Продължаваме заедно да пишем историята.

От тази гледна точка тези 35, 57 и 79 години и 359-те броя на "Строго секретно" не са точка, а само запетая.

И винаги ще харесваме, когато другите се смеят. Защото знаем, че ще се смеем последни. 

Красимир Иванджийски: 1979, 1986, 1990, 2000, 2018, награди на СБЖ и МОЖ, отличия на ЧССР, ПНР, африкански държави и др.

Снимки Георги Панамски, Иван Андреев и личен архив.

 

Удостоверение на МИнситерски съвет за регистрация на печатно издание  Строго секретно 1991 г 

 

Във войната в Огаден между Етиопия и Сомалия. На снимката Фидел Кастро и Менгисту Хайле Мариам.

 

1976 г. – с главния редактор на "Гранма" Енрике Мендоса в Хавана.

 

 

Книгата "Мао и другите" 1978 г

 

 

Книгата "Куба бъдешето е наше" 1977 г.

 

 

 

Книгата "Афганистан-нямя безименни герои? г.

Войната в Афганистан: среща с президента Бабрак Кармал 1985

 

Книгата "В юга на Африка" 1985-1991 г

 

Официалните визи на ЮАР в служебните паспорти на Красимир Иванджийски, започвайки от 1984 до 1990 г., първи официални визити не само на журналист от соцстраните в ЮАР.

 

В Кейптаун – "Операция
Кейптаун": 1984-1991 г

 

1975-1990 г Етиопия, Сомалия, Джибути, Мароко, Тунис, Чад, Либия,Джеда.

1978-1983 г ЧССР, Полша, Австрия: глава на офиса на „Работническо
дело“ за Централна Европа

1978 г С първия космонавт на ЧССР Владимир Ремек.

 

1976-...Брюксел, НАТО

 

Виена: 1978-1983 г преговори за съкращаване на въоръженията и въоръжените сили в Централна Европа

 

1985-1990 г Глава на офиса на „Работническо дело“ за Африка: Хараре и Адис
Абеба, Замбия Мозамбик,Ангола, Нигерия, Судан, Либия.

 

1980-1990 г Рим, Лондон, Берлин, Цюрих,Виена, Будапеща, Букурещ, Белград и др.

 

 

 

1974-2005 г Египет, Либия, Ливан, Судан, Джибути, Мароко...

1984 г Индия, среща с премиера на Индия Индира Ганди в Делхи.

 

 

1984-1990 гЮАР, Намибия, Ботсвана – златни и диамантени мини.

 

1980-1990 гДжо Слово – генерален секретар на Компартията на ЮАР, Замбия, Ангола, Мозамбик.

 

1980-1990 г Заседания на Политическия консултативен комитет на Вар-
шавския договор.

 

1989 г Малта, среща на Горбачов и Буш - в края на 1989 г..

2000-2005 г САЩ: Ню Йорк – ООН, Лос Анжелис, Пенсилвания

 

1984-1990 г  Сафари: Виктория, Кения, Намибия, Ботсвана – Окаванго...

 

 

You have read 1 of your 8 free articles this month.